Всъщност, да ходиш на плаж е най-малкото, което можеш да правиш, докато си тук. Това е градът с най-хубавите заведения, със своя неповторима атмосфера и най-вече – с приветливи хора. София може само да взима уроци

текст и фотография: Георги Неделчев/ сп. BIOGRAPH #78, март 2018

Естествено, ако питате самите варненци, суперлативите от подзаглавието звучат преувеличено и направо съмнително. Изминало е повече от десетилетие, откакто този град беше в апогея на своето развитие и гордост, а местните хора наистина осъзнаваха, че живеят на някакво специално място. Напоследък класациите за „най-добър град за живеене“ се доминират от Бургас и Стара Загора, докато варненци все по-осезаемо негодуват – че изостават от предишните си темпове на развитие или най-малкото – че вече са „извън тренда“. Дори само няколкодневен престой обаче е достатъчен, за да се убеди човек, че слуховете за криза са силно преувеличени. И че негодуванието на местните е по-скоро признак или за прекалено високи критерии, или за типично българската черта да сме винаги недоволни, да се чувстваме непрекъснато жертва – я на лошо управление, я на някаква конспирация или просто на лош късмет.

Но да караме поред. Реших да пътувам до Варна с влака – за разнообразие, а и за да видя как се развиват легендарните Български държавни железници, за които вече сте научили интересни факти и в секцията Chronicles на този Biograph. 7-часовото (и половина) пътуване мина сравнително неусетно и относително комфортно. Имах достатъчно време да се питам какво толкова пречи на тази славна компания да измисли някакъв бюфет за толкова натоварен с пътници маршрут. Или поне някаква леличка да бута една количка със сандвичи и напитки из вагоните – няма ли всички да са печеливши от това, начело със самите инициатори на това мероприятие? Десетминутният престой по средата – на гара Горна Оряховица – беше шанс за най-измъчените да атакуват павилиончето за закуски, което за късмет се оказа на същия перон. Но това не променя комично-тъжния факт, че за по-продължително пътуване с влак из България е нужно да се подготвиш почти като за война – със запаси вода, храна, кафе или чай. Контакти за зареждане на телефон, разбира се, няма дори в първокласните вагони – това са твърде високи технологии за края на второто десетилетие на XXI век и БДЖ. Безплатен wi-fi? Вие се шегувате. Но пък кондукторът беше много любезен и спретнат, минаха и полицаи със строги физиономии, правещи обход. По пътя нямаше никакви инциденти, времето беше чудесно, но това не попречи на композицията да закъснее с десетина минути – сякаш просто ей така, да се спазват българските традиции. Така де, да не сме в Япония? Ако бях голф-коментатор, сигурно щях да кажа, че пътуването с влак е преминало “on par”или “below par”. Тоест, горе-долу според очакванията или една идея под тях.

Още от гарата по навик правя мониторинг на тукашните павилиони за вестници. Не, няма никакви останали количества от моето списание. Варна е интелигентен град и издания като Biograph не се задържат дълго по будките. Сигурно търговците биха могли да продават и още повече бройки, но това е положението. Още един народопсихологически извод пътьом – никой не може да те накара да печелиш повече пари, отколкото липсата на находчивост и мързелът ти разрешават.

Настанявам се в един от многобройните частни апартаменти, каквито все повече уеб-приложения предлагат във всеки град. Във Варна разнообразието може да се конкурира само с това в Пловдив. Освен по-добрите цени спрямо хотелите, най-сериозното предимство на този тип настаняване е, че позволява няколко дни да поживееш „съвсем като местен“. Разполагаш с пълноценна кухня, бърз интернет и цифрова телевизия с всички възможни канали. Второто и третото не са неща, непосилни и за хотелите, но явно са твърде сложни за мениджърската мисъл в повечето от тях. Къде къде по-лесно е само да се оплакваме, че държавата не прави нищо за туризма ни, и че алчни рентиери все по-методично съсипват хотелската ни индустрия.

От шофьора на таксито бързо научавам, че два от основните булеварди в близост до адреса ми – „Приморски“ и „Цар Освободител“ са в ремонт. Докога ще продължи – не е ясно а и никой не ти казва. Шофьорите са принудени да правят какви ли не еквилибристики в еднопосочните централни улички, а за катаджиите това е чудесна възможност да изкарат някой лев допълнително. „Като ме виждат обаче, че спазвам всички правила и даже съм с колан, направо ме гледат кръвнишки от яд“, допълва таксиджията. „Иначе „колана“ си е 20 лева, а за излизане от забранена улица ще ми вземат и по-голям рушвет“.

Минути по-късно вече съм се настанил и нетърпеливо се потапям във вечерния живот на зимна Варна.

Заведенията са толкова много и така добре изглеждащи, че изборът не е никак лесен. Веднага ми прави впечатление и обслужването – персоналът е по-вежлив, но по непринуден и ненатрапчив начин. Въобще отношението към пришълците е типично варненски феномен, какъвто не съществува никъде другаде у нас. Тук някак си се стараят първо да ти дадат, първо да те обслужат качествено и с усмивка, и едва след това да ти вземат парите – при това по-малко, отколкото същото нещо би ти струвало в София. Опитвам се да си обясня това – на какво се дължи, как се получава? Отговорът сигурно е някъде в предишните десетилетия, в традициите. Във Варна просто винаги са били една идея по-напред от останалата част от страната – какво и как се случва по белия свят, как се правят нещата в чужбина. Поколение след поколение са израснали, възпитани в старание, труд и европейска ценностна система – че е много важно къде и как посрещаш гости, какво им предлагаш, как ще ги изпратиш. Нито една сервитьорка и нито един барман тук не ме дразнят с разсеяно или надменно отношение. Дори местните мутрички в дискотеките, които посетих през варненския си уикенд, ми се сториха някак си по-вежливи и смирени в сравнение с простаците, на каквито съм се нагледал в София.

Това, разбира се, не попречи точно по време на престоя ми – макар и в друг клуб, не от най-централните за Варна – да се случи брутален масов бой между клиенти и охранители. Мелето потрошило цялото заведение и завършило с тежко ранени и арестувани. Случката беше отразена с лаконично формално съобщение във варненски сайт. „Това е някакво страшно изключение, не се е случвало от години“, увериха ме местни хора, и съм склонен да им вярвам.

През последните месеци варненци се вълнуват и от съдбата на големия недовършен и изоставен мол „Галерия“, който от миналата есен най-сетне се сдоби с нов собственик и инвеститори и се очаква това лято вече да функционира. Местните негодуват и срещу прословутия „интегриран градски транспорт“. „Усвоиха 14 милиона лева за не знам си каква система, но не съм забелязала да работи. Усещането да чакаш 20 минути рейс на студа, който не се движи според графика си, въобще не е от най-приятните. Добре, че една частна фирма направи паралелно свое приложение, от което можеш да следиш в реално време повечето автобусни линии“, разказват ми варненски приятели. За мен, като свикнал на всичко софиянец, роден в Русе, подобна взискателност и непримиримост звучи наистина като от друга държава. Учудват ме и рекламите, които вървят на специални дисплеи в такситата, с които се движа из тукашните булеварди.

„Абе какво да ти кажа – не са добре нещата, корупция навсякъде, масово усвояване на бюджети и фондове. Крадат пари от ремонтите, правят ги некачествено, за да има после нови ремонти и да се краде пак. Заплатите продължават да са много ниски, а цените са високи за тези стандарти. Но при предишния кмет нещата бяха много по-зле. Сега поне се поразмърдаха, усеща се някаква промяна“, казва ми друг местен информатор, след като вижда, че съм настроен учудващо позитивно.

Вървя из Морската градина и без да искам ставам слушател на разговора на две разхождащи се възрастни жени. „Голяма истерия с тоз мръсен въздух в София. Все едно навремето не сме се топлили с дърва и въглища и сме дишали друго“, казва едната. „Но и друго е вярно – че хората там станаха много повече. А и тук също. Също гледам сутрин докато чакам рейса на спирката – във всяка минаваща кола има само по един човек! Бедни ли? Бедни ли?“… Отдалечават се и не чувам продължението.

Когато зимните уикенди са слънчеви, варненци не пропускат да се радват на своето море. Заведенията на централния плаж, особено култовото „Кубо“, са пълни с хора – от всички възможни поколения. Сядат в платнените столове, забучени в пясъка, и се любуват на слънцето и въздуха. Питам барманите какъв чай предлагат. Оказва се, че имат половин дузина видове, включително и пълен самовар с мурсалски. Колко софийски заведения предлагат мурсалски чай от самовар? Колко клиенти на софийските заведения въобще знаят какво е мурсалски чай, питам се също. Във Варна мурсалски чай се предлага почти навсякъде.

Също така и тук никога не ми се случи нещо от менюто да го няма в кухнята, да е „свършило току-що“, кафето да е със съмнително качество, а резенчето лимон към обяда ми – нарязано в неопределено време вчера. Персоналът не беше кисел и не ме караше да се чувствам като неприятен досадник, който само му губи времето. С чужденците наоколо всички сервитьорки и бармани говореха на сносен английски. Не видях нито една неподдържана тоалетна с някакъв липсващ консуматив. Ало, София, Бургас и останалите – толкова ли е труднопостижимо това? Явно да. И се сещам за едно уж популярно и смятащо себе си за хитово заведение срещу църквата в „Редута“, където невъзмутимо разрешават на клиентите си да пушат в основния салон в съседство с обядващите или вечерящи непушачи и не приемат плащане с банкова карта. Ама иначе цените им са високи колкото самочувствието на персонала.

От миналото лято крайбрежните варненски заведения, които вече споменах – по алеята, отдадена на 10-годишна концесия, са обновени. Като интериор и меню всеки ресторант тук, начело с изисканата „Морска тераса“, би бил хит и фаворит за софиянеца. На тукашните хора дори не им прави впечатление. Критериите им са толкова високи, че са готови небрежно да подминат един куп места, от които мене не могат и с топ да ме изкарат. Факт е, че ако един варненски предприемач не може да направи заведението си достатъчно атрактивно , той по-скоро въобще не би го отворил, отколкото да „отбие номера“, както правят в повечето ни градове.

Давам си сметка, че звучи твърде приповдигнато. Отварям обаче местния вестник „Черно море“ и чета в него, че ръстът от туристически данък за 2017-а е бил рекордно висок – 4.5 милиона лева, при 3.6 милиона за 2015-а година. През 2018-а Варна ще похарчи близо 6 милиона лева за обслужване на туризма – рехабилитация на обекти, зацветяване, прословутия булевард „Васил Левски“, улично осветление. За фестивали и конкурси ще отидат близо милион. Предстои да се чества 110-годишнината на курорта „Св. Св. Константин и Елена“, който все повече се превръща в целогодишна СПА и културна дестинация. В града усилено се обсъжда и как да се развие крайбрежното плаване с корабчета за разходки. За разлика от Бургас, пристанището тук е с уникална структура. Има и 25-километров защитен от големите вълни канал в западна посока, който може да се използва целогодишно. Впрочем, още докато влакът доближаваше Варна ми направи впечатление колко живописен, но неразвит и неизползван пълноценно е този район. Западно от морската ни столица на практика има стотици километри територия, където времето сякаш е спряло.

През 2018-а Варна ще изхарчи рекордно голям общински бюджет – 394 милиона лева. За сравнение – през 2017-а той е бил 271 милиона, а през 2016-а – 244 милиона. Всяка година има преизпълнение и на приходите, и на разходите. Близо 4 милиона ще отидат за проектиране на нови обекти. Общата рамка за дейности, обединени в графата „почивно дело, култура и религия“, е близо 17 милиона. Това лято край морето ще се проведе и вторият музикален фестивал MTV Presents Varna Beach. Общият му бюджет е над 2 милиона евро, малка част от които – 150 000, ще бъдат вложени и от местната община.

Но стига толкова числа. Сами по себе си те не топлят нито варненци, нито гостите им. По-важното, което този град оставя като впечатление и спомени, даже и извън любимия ни летен сезон, е именно това – специалното отношение. Нагласата, че Варна е пълноценна част от Европа, където типично българските компромиси се толерират минимално. За трите дни, които прекарах тук, седях в дузина заведения. И неизменно на съседните маси до мен имаше чужденци, повечето от които говореха на английски като междинен език – тоест, бяха от различни националности. Индийци, гърци, румънци, турци, немци, франзуци, англичани, араби. Студенти, бизнесмени, пътешественици. Усещането наистина е особено – все едно, че не си в България.

На връщане, докато се качвах на вече добре познатия влак, запасен с вода, сандвичи и термос топъл даржелинг, си пожелах София, Пловдив, Бургас и милият ми Русе все повече да заприличват на Варна. Или поне да имам достатъчно време и възможности да идвам по-често тук.

Всеки слънчев ден през зимата е повод за много варненци да разпуснат на плажа.

Със заведенията по крайморската алея би се гордял всеки град, не само у нас. Варненци ги приемат като даденост, а понякога дори доста критично.

В слънчев мартенски ден разходката до Морската градина е по-приятна дори от лятото.

Привечер на Крайбрежната алея. Където и да влезеш тук, няма да останеш разочарован.

На „Кубо“ се ходи целогодишно.

Грешка за спомен: На една от площадните плочки с различни градове около „епицентъра Варна“ името на Ватикана е с една липсваща буква.