Тазгодишната победителка утвърждава естрадния фестивал като територия на малцинствата и техния вкус. Пухкавата Нета връща конкурса в Израел, откъдето тръгна „джендърската“ мода. Вотът на журитата обаче става все по-абсурден

Допреди няколко години Евровизия дразнеше повечето хора с обстоятелството, че е геополитически, етнически и най-вече комшийски конкурс. Бившите югославски републики се подкрепяха една-друга, бившите съветски – също, скандинавците си гласуваха за своите комшии, холандците – за белгийците, ирландците – за англичаните, а турците – винаги за Азербайджан, Албания и Босна. Организаторите най-накрая се усетиха и промениха регламента, връчвайки в ръцете на експертни журита половината от общия сбор с оценки. На всичкото отгоре решиха при обявяването да се наблегне именно на тези резултати, а „орташкият“ телевизионен вот да бъде претупан в сбита форма. Така уж се създаде и напрежение до последната минута и победителят не се изяснява още от средата на анонсите от 43-те нации, а чак накрая.

Но пък сега имаме още по-голям абсурд, който е на път да превърне този иначе зрелищен и интригуващ конкурс във фарс. Стигна се до нелепата ситуация второто място във вота на журитата – Швеция – при зрителите да бъде втора, но отзад напред, а експертният фаворит Австрия – извън зрителския Топ 10, чак 13-и. Очевидно е, че тези журита, макар че никога няма да си го признаят, вече гласуват по други съображения – със сигурност не геополитически, а още по-малко и музикантски. Голяма част от комисиите и тази година подкрепиха държави, които просто не представляват реална конкуренция на техните собствени. Оцениха с изненадващо много точки уж „музикантски“, но скучновати и незапомнящи се изпълнения, които не бяха сред фаворитите и са доста назад в зрителската класация. Крайният резултат от всичко това е, че сега имаме нов, по-голям дразнител от някогашния комшийски вот – необективното и със странни критерии подреждане на журитата. То хем заема основната част от обявяването на резултатите, хем в крайна сметка не е решаващ фактор за тях. Защо трябва повече от половин час да гледаме и слушаме класиране, което не само не отразява нечий национален вкус, но очевидно не отразява и професионалния такъв?

Ако този регламент продължи, скоро и в телевота ще се появи същата перверзия – много хора ще пускат есемеси не за песните, които най-много им харесват, а за аутсайдерите, които имат най-малък шанс да конкурират собствената им страна. И конкурсът окончателно ще стане за смях.

Колкото до тазгодишната победителка – пухкавата израелка Нета поне спечели с оригинално и атрактивно изпълнение, за разлика от клишираното (и с изплагиатствано от парчето на Поли Генова начало) кипърско парче, сочено за фаворит. Тя и песента й бяха любимки на гей-общността из социалните мрежи и всички бяха категорични, че в крайна сметка това ще се окаже решаващо. По този начин естрадната екстраваганца на Евровизия се завръща там, където преди точно 20 години Дана Интернешънъл постави началото на „джендърската“ тенденция в нея със своето изпълнение „Дива Мария“. Така конкурсът окончателно се утвърждава като свещена територия на сексуалните и всякакви други малцинства, които в днешните политкоректни времена получават все по-голяма медийна експонация. Както един колега журналист отбеляза уж на шега, това е единственият „световен гей фестивал“, излъчван като по чудо от руската телевизия от начало до край, въпреки прословутия местен закон за забрана на гей-пропагандата.

Колкото до българското участие – песента ни беше наистина страхотна и неслучайно спечели една от страничните награди за най-хубава композиция. Изпълнението на „Еквинокс“ обаче не беше на нивото на музикалния материал, въпреки че на другия ден по БНТ коментарите бяха бодряшки и възторжени, малко в пулевския стил „Продължаваме“ след нокаута от Кличко. Началото на песента беше плахо и неуверено, все едно петимата пееха не своя, а чужда песен, а на финалът, въпреки кресчендото, сякаш не достигаше емоционален заряд и истинска вътрешна сила – такава, каквато се усещаше у певците от Италия, Унгария, Албания, Украйна, Молдова. Визуалното представяне на парчето беше стилно и смислено, но може би прекалено стилно и прекалено смислено за кичозен форум като този. Показателно е, че в одиозното класиране на журитата бяхме девети (очевидно умишлено натискани надолу като потенциален сериозен конкурент на техните песни), но в телевота, където уж трябваше да сме сред всеобщите любимци, останахме далеч извън челната десетка. Очевидно решаваща за този развой на събитията се оказа липсата на сценичен опит и достатъчно самочувствие у нашите изпълнители. При предишните ни най-силни представители – Кристиян Костов, Поли Генова, Елица и Стунджи, имаше личностно присъствие и емоции, които заразяваха публиката в цяла Европа. „Еквинокс“, за съжаление, не успяха да блеснат със същото и в крайна сметка наистина е успех, че изобщо успяха да прескочат „полуфинала на смъртта“.

Най-радващото е, че ставаме все по-големи специалисти как да правим впечатление на този конкурс. Ако догодина отново извадим хубава песен, а изпълнителите са по-опитни и харизматични, нищо чудно пак да ни спрягат сред фаворитите и пак да тръпнем в очакване до последните минути на финала. Но ако регламентът и гласуването останат в този си вид, отрицателните емоции ще продължат да вземат превес над положителните.