Наричаха го Пифа. Всички знаеха, колко добър човек е. Типичен рокаджия, бохем, артистична натура. Аз не бях близък с него – познавах го, но чак приятели не сме били. Имах обаче едно черно коте, родено от неговото. С Маринела го бяхме кръстили Лулу – на името на героинята на Лилия Маравиля в една тогавашна хитова театрална постановка.

Котето ни донесе неговият роднина и мой добър приятел Митко Дилков – един от най-добрите фоторепортери не само в България, но и в света. Носеше го в джоба на якето си – толкова беше малко. Извади го оттам и каза – ето ви го котето от Пифа, каза да се грижите добре за него.

Беше ми хубаво, че по някакъв, макар и толкова условен и смешен начин, съм свързан с Ивайло Крайчовски. Кефех му се винаги, когато го гледах и слушах да свири. Имаше нещо нетипично българско в него – като човек от друг свят, отдаден на други неща, които нас тука не ни вълнуват много-много.

Беше заклет демократ, седесар, мразеше комунизма и всичките му производни. Пиеше много, но отказваше да признае, че има проблем с алкохола и че трябва да се лекува. Беше говорител на Бирената партия – и в пряк, и в преносен смисъл.

През последните години се чувстваше предаден от много свои приятели и колеги. Но никога не се оплакваше, никога не прие ролята на мъченик.

Иво беше усмихната и чиста душа, каквито все по-рядко се раждат. Сбогом, Пиф.