Българинът посрещна поредната Нова година по хотели, ресторанти и дискотеки къде ли не и се зареди с още енергия – за да се оплаква и през 2020-а колко зле живее

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 3 януари

Мизерна година ли изпрати българинът току-що или щастлива? Още по-мизерна ли се очертава 2020-а за него или още по-добра? Според най-скорошно проучване на „Галъп интернешънъл“ – агенция, която в никакъв случай не може да бъде упрекната в сервилничене пред сегашните управляващи партии, делът на оптимистите у нас рязко се е повишил и те вече са с 10 процента повече от песимистите. През 2019-а разликата е била 8 пункта в обратната посока.

Според социолозите, по показателя „общ оптимизъм“ българите не се различават от средноевропейските стойности. Отстъпваме значително обаче по критерия „лично щастие“. Тоест, нашенецът обича да се оплаква и да смята, че конкретно той живее зле – нищо, че в същото време е оптимист за развитието на страната си като цяло. Преведено на по-нормален език, това означава само едно – колкото и да сме добре, винаги ще ни вадят очите хора, които са по-добре от нас. В Божите заповеди това нещо фигурира на последната, десета позиция, където се говори за завистта. Може би защото е оставена за накрая, много хора предпочитат да не се сещат за нея и все така сочат чуждото благополучие като причина за личните си нещастия. Или просто са атеисти и не се съобразяват с някакви си там Божи заповеди. Така де – не винаги е изгодно да се спазват…

Тази година дори само бюджетът за фойерверки и пиратки на повечето семейства надхвърляше парите, с които преди години се е подреждала цялата празнична трапеза. В 0 часа на 1 януари усещането всеки път е всякакво друго, но не и за това как един нещастен и мизерен народ се сбогува с отишлата си година.

В моловете още седмици преди празниците стана вавилонско стълпотворение от пазаруващи. Новото от последните години са опашките, които се извиват пред чейндж-бюрата – българинът обменя валута, за да пътува по чужбина. Касиерките не могат да му насмогнат. Появиха се и вицове, иронизиращи абсурдните цени в наши курорти за новогодишната нощ. „Защо трябва да ходя до Дубай, като мога да доплатя още хиляда лева и да отида във Велинград“? Но тези цени нямаше да са такива, ако не съществуваха достатъчно клиенти за тях. А в някои хотели резервациите за следващата Нова година вече са направени….

42 на сто от българите планират поне едно туристическо пътуване или почивка тази зима. За 18 на сто това пътуване ще е не у нас, а в чужбина, сочат данните от проучванията.

Но някой ще каже – е какво пък, Нова година е, сега ако не си отпусне душата човек – кога? Там е работата, че ситуацията е такава вече далеч не само по тия празници, а при всеки дълъг уикенд, каквито в календара има предостатъчно. Търсенето на повод да се празнува, да се пътува някъде, да се купуват нови тоалети или други придобивки, се превръща в нещо като национален спорт, в любимо занимание за все повече българи.

И в това, разбира се, няма нищо лошо и не би могло да има, ако не беше продължаващото мрънкане и вайкане, което съпровожда всяка празнична потребителска и туристическа вакханалия. Ето го парадокса от проучването на „Галъп“ за щастието в най-изкристализирал вид: докато чака на опашка за валута, българинът пустосва страната си и мечтае да живее някъде другаде, защото „няма такава държава“ като нашата. Това, че само допреди десетилетие и половина подобен керван от пътуващи в чужбина беше немислим, и че граждани на много други страни на драго сърце биха си разменили местата с някой нашенец – по-удобно ни е да не се сещаме за него.

Но на всяка подобна статистика, показваща в числа подобряващото се благосъстояние, винаги ще се намери и контрастатистика – от онези, които непрекъснато ни напомнят, как сме с най-ниските заплати и пенсии в Европейския съюз, как надниците у нас са несъпоставими с тези в белите държави, колко високо е нивото на корупцията и ниско това на медийната свобода… Това са любимите данни на професионалните мрънкачи, за много от които друго занимание просто не съществува. „Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл“, е казал народът. Когато някой иска да оправдае собствената си некадърност или нежелание да прави каквото и да било, да върши някаква смислена работа – статистика винаги ще се намери в негова помощ. Да, вероятно по света и най-вече в Западна Европа има и държави, в които дори мързеливите и бездарните живеят охолно и не е нужно да си мърдат пръста за нищо. Сигурно в Норвегия, от която толкова ни е страх да не ни открадне дечицата, е точно така. Едно обаче е сигурно – тези примери все повече ще намаляват, дори и в охолния либерален западен свят. И колкото повече българинът пътува в чужбина, и колкото повече наши гастарбайтери бачкат по чуждите хотели, спа-центрове, фабрики и таксиметрови стоянки, толкова повече ще става ясно, че има само една важна корелация в живота – тази между положените усилия и възнаграждението за тях.

Ето защо и българска средна класа все още няма и е рано да се появи – независимо от увеличаващия се брой на самодоволни нашенци по празниците. Докато нацията не се научи на тежък, черен труд – и това явно ще стане не у нас, а в общества, където десетилетия по-рано са проумели, че без такъв е невъзможен никакъв прогрес – е немислимо да стигне до стадий, в който с малко усилия ще получава достатъчно и няма да е нужно да се притеснява за бъдещето си.

Дотогава ще продължава ситуацията, в която черноработници от Запада пращат пари на семействата си у нас, за да могат тук да празнуват на спокойствие и да проклинат съдбата си, че не са се родили някъде другаде. А индексът „завист“, по който вероятно сме сред лидерите в Европа и света, ще продължи да расте, независимо от усещането, че живеем все по-самодоволно. А бомбичките от Нова година продължават да гърмят – не са ги доизразходвали или си пазят количества за Йордановден и Ивановден…