Лъснаха нелицеприятни истини за днешната цивилизация, а много правителства се провалиха или показаха цинична безчовечност, но като цяло светът и народите реагираха изненадващо сплотено на всеобщата заплаха

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 15 май

Напоследък научихме толкова неприятни неща за досегашния си начин на живот, че няма смисъл да задълбаваме в тях и да се самохипнотизираме допълнително. Излязоха ни през носа всичките пътувания насам-натам, лелеяната чужбина от грижовна майка стана лоша мащеха и хиляди хора се прибраха по родните места, а безработицата в България стана предпочитано зло пред опцията да работиш в германски месокомбинат или да си берач на зарзават, когото подритват като бежанец на парижка аерогара. Кой е допускал всичко това само допреди два-три месеца?

У нас, напълно според очакванията, приехме и положителните неща за даденост. Бързо свикнахме с факта, че в България няма толкова висока заразяемост и смъртност от коронавируса и по стар навик не спряхме да се чудим от какво да се оплачем. Липсата на пълна забрана да излизаме от къщи не ни радваше – може би защото не беше спазено изтърканото правило първо изцяло да отнемеш нещо на някого, за да се научи да му се радва. Отнеха ни за кратко парковете и планините, после ни ги върнаха, но им се нарадвахме само за една седмица. Вече си искаме и дискотеките и нощните барове, и разходките по коридорите на моловете, и пътуванията по чужбина…

Така е устроена човешката психика – да свиква бързо с хубавото и все да търси нещо повече, както и нови поводи за негодувание. В това отношение ние сме световни шампиони по нихилизъм и национално самобичуване. Усещането, че сме по-прецакани от другите народи, отдавна не се базира на реални факти, а повече на мазохистичното ни желание да е така. Стигна се дотам да се чувстваме ощетени или най-малкото да се съмняваме, че нещо не е наред, ако случайно се окаже, че в чужбина ни завиждат.

Какво да кажат обаче другите нации, за които сблъсъкът с тази епидемия беше като челен удар с парен локомотив? Колко западноевропейски правителства се провалиха с гръм и трясък в реакциите си спрямо задаващата се напаст? На Острова клетият Борис Джонсън още не знае на кой свят се намира – мерките, които обявяваше кабинетът му, бяха смайващо непоследователни и противоречиви. Единственото спасение за „БоДжо“ от всенародния присмех и гняв беше фактът, че сам стигна до интензивното отделение, а след оцеляването го сполетя и късметът да стане баща. Междувременно обаче Великобритания стана страната с най-много човешки жертви в Европа, а на глава от населението преди нея по смъртност са само Белгия, Испания и Италия. И всичко това – непосредствено след радостта на англичаните, че най-сетне са се отървали от омразния им Европейски съюз. Сега се чудят да се радват ли или да тъгуват, че няма кой да им прибира реколтата и не се знае ще ядат ли любимите си ягоди със сметана тази година или няма да ядат.

Във Франция Макрон също беше полят с леден душ – тъкмо в момента, в който беше започнал да се изживява като един нов Наполеон и едва ли не лидер на обединена Европа. На фона на методичната, академично точна в преценките си и грижовна към всеки гражданин германска канцлерка Ангела Меркел, френският президент се представи като пълен аматьор и сега дълго време ще търпи последиците от това.

Още по-неприятна, дори направо зловеща, е ситуацията в сърцето на Евросъюза – Брюксел. С 9-те си хиляди жертви 10-милионна Белгия стана не просто печален анти-рекордьор, но и горчиво олицетворение на неадекватността на евробюрокрацията. Подобна е и картината в съседна Нидерландия, където в първите дни на епидемията бодряшки се опитваха да говорят за „колективен имунитет“ , но бързо се отказаха от безхаберния курс . Той обаче остана такъв в северна Швеция, където хората уж си живеят в самоизолация открай време. Липсата на ограничения обаче доведе до близо 4000 жертви, които тамошните власти съобщаваха и коментираха с почти налудничаво, цинично хладнокръвие. Просто суха статистика. Но ето още едно нещо, което научихме покрай тази епидемия – че в различните култури отношението към човешкия живот и смъртта е различно. Шведите очевидно не са склонни толкова да тъгуват за родителите си. Но българските „диванни коментатори“, които неуморно сочеха тях за наш пример, нямат никакво основание да искат същата съдба и за нашите възрастни хора, както и за медиците, в чиито ръце биха могли да умират те. Добре е, че почти никой не обърна внимание на призивите да станем „Швеция на Балканите“, ако не броим дежурната групичка хейтъри и психопати с доцентски титли.

Италия? Някак си вече спря да е актуална. Съчувствието към тамошната трагедия изпадна от дневния ред, от перманентния лов на сензации, с който сме свикнали. Но роднините на десетките хиляди починали италианци едва ли ще забравят скоро неадекватните действия на своето правителство от първите дни на епидемията, както и алчността на богаташите в областта Ломбардия, които до последно отказваха да затворят фабриките си. Те се оказаха собственици и на болниците, които веднага поискаха държавна субсидия за всеки лекуван от КОВИД-19…

В Щатите либералните медии са свикнали да се подиграват на своя клоун-президент Доналд Тръмп, но сега се озоваха пред конфузната дилема как да процедират с неговите „алтернативи“ от Демократическата партия Джо Байдън и Нанси Пелоси. Когато Тръмп затвори Америка за китайски пътници, а после и за европейски такива, те го обвиняваха в расизъм и съсипване на туризма, и призоваваха да се празнува китайската нова година в кварталите с червени дракони из Щатите… После се наложи под сурдинка да се извиняват. Добре че той изтърси глупостите за пиенето на дезинфектанти, та да може американската опозиция да поеме живителна глътка въздух и да заживее с нови надежди за победа на предстоящите избори…

В Русия положението също не е никак розово. Но там поне Путин тайничко се радва, че се е случило нещо, което да изведе на преден план хуманистичния подход на неговия великодържавен капитализъм в противовес на безчовечната алчност на западните общества. Но дори и загриженият му патос и заплатите, които раздава, не му помагат да запази рейтинга си на нивата, на които е свикнал. Поне корона-драмата отвлича вниманието от фиаското, което претърпя в опита си да се надлъгва със Запада и арабите в хазарта с цените на петрола.

Въобще, примерите за разочарования са безброй. Но истина е и това, че светът се отнесе удивително единно и солидарно, макар и със закъснение, в отговор на всеобщата заплаха. Авиацията спря 95% от полетите си, туризмът прекрати дейност, целият световен спорт беше сложен на пауза. Държавите показаха изненадващо единомислие в поставянето на човешкия живот на преден план. Досега бяхме приели, че либералният капитализъм, който доминира в света днес, е алчен и безцеремонен към хората, но не се оказа съвсем така. Нациите показаха, че са готови да понесат чудовищни загуби и да се подложат на небивали лишения в името на опазването на здравето на хората и на здравните си системи. И това е истински добра новина, която не бива да сбутваме някъде между дребнотемието и злободневието, които ни заобикалят.

Е, вярно е, че има и ковидиоти – като например бразилския президент Болсонаро, който коментираше съобщенията за хиляди починали с думите „аз какво мога да направя“, или като беларуския самодържец Лукашенко, който в разгара на епидемията изкара армията си на военен парад по улиците на Минск и не спря да разцъква хокей с приятели и подчинени. Но това са твърде малко изключения от факта, че човечеството се показа единно в проповядването на хуманизма като ценностна система.

Колкото и неистово консуматорски да е днешният свят, колкото и потребителската обсесия да владее ежедневието на цивилизованите общества (към които, за щастие, се числи и нашето), все пак алчността не успя да надделее над хуманизма. Светът не стигна дотам да се самоубие от безразсъдство. Даде стотици хиляди жертви, но все пак оцеля. И забележителната солидарност, която показа, дава оптимизъм, че ще оцелява и за в бъдеще.