На тръгване видях Иво Мирчев и Христо Иванов. Бяха се спрели пред БНБ, единия снимаше а другия говореше. Седяха толкова погълнати от себе си, от собственото си усещане за интерпланетарна значимост и световно величие, че всички минаваха покрай тях, а те не обръщаха внимание. Спрях за малко, погледах ги и после започнах неконтролирано да се хиля. И се смях в колата докато се прибирах. А защо ли се смях не знам…

Ето това беше моята история от протестите. А утре отново ще съм дежурен и може да се засечем на площада. И моля ви – не ме канете да говоря на трибуната. Незначими персони като мен не заслужават тая чест. Аз съм там само да да гледам. И после да ви разказвам историии. Историите за това как за пореден път сме се опитали да правим революция, но не сме преживели еволюция…

Венци Мицов, музикант, публицист и политически активист