За да е стабилно следващото управление, то трябва да се базира на предварителен консенсус, а той изглежда невъзможен

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 5 август

Летният телевизионен ефир продължава бодряшки да ни успокоява, че всичко е наред, и че нищо кой знае какво няма да се случи наесен и на зима. Свикналите на правителствен слугинаж официални, а и неофициални медии, оправдават инфлацията с „международното положение“ и развиват теории как тя нямало как да се избегне на фона на общоевропейската и световната. Разбира се, те удобно премълчават факта, че у нас тя е с много по-високи стойности, които няма как да бъдат обяснени с друго, освен с очевидно некадърно и корумпирано управление.

Междувременно във Фейсбук потомствена комунистическа номенклатура, живяла години наред с подконтролни на Москва привилегии (например Евгений Дайнов), с пламенни думи громи „коалицията Газпром“ и обяснява как народ, свикнал на лишенията от времето на соца, с Лукановата и Виденовата зима, няма от какво да бъде уплашен и ще преживее с лекота задаващата се енергийна и икономическа криза. Те, естествено, комфортно прескачат факта, че лишенията от времената на соца тях не са ги засягали, както вероятно няма да ги засегнат и предстоящите – просто ще има достатъчно напечатани грантаджийски долари, с които да ги преодолеят…

На други фейсбук-страници пък се вихрят още по-бодряшки дискусии как перспективата да стоим на студено и да се къпем само за 5 минути не е кой знае каква драма, стига в замяна на това да имаме „свобода от Кремъл“. Оформят се цели групички по интереси, които дружно иронизират всеки, дръзнал да обяви нежелание да жертва личната си хигиена или температурен комфорт в името на победата над Путин. Нещо като летен фестивал на лудостта, който бушува 24 часа в денонощието в социалните мрежи.

Казано обобщено, намираме се в апогея на едно от най-абсурдните лета в най-новата ни история. В окото на антициклон, на затишие пред буря, чиито щети за пръв път от десетилетия са неизчислими като мащаби и последици. Много рядко досега в българската нова история е имало такъв период на неизвестност, определян почти изцяло от външнополитически фактори. Това прави държавната власт у нас не просто зависима от „великите сили“, а политиците – небивало разколебани в това дали са способни да я упражняват. В момента тяхната амбиция се мотивира много повече с външно влияние, отколкото с вътрешна убеденост и жертвоготовност в името на народа. Американското посолство и московската агентура диктуват дневния ред както никога досега.

Необичайността на ситуацията, разбира се, не се осъзнава докрай от твърде заетия с августовски ваканции електорат, а на фона на тази приятна разсеяност текат безумни предизборни надлъгвания и договорки. Ако обаче има едно-единствено сигурно нещо, то е, че следващото българско управление може да има някаква ефективност, и изобщо да се задържи на власт, само ако е резултат на по-широка коалиция – и то не сформирана след изборите, конюнктурно, от немайкъде и под натиска на Вашингтон, а осъзнато, предварително и последователно. С открити карти пред избирателите.

На по-конкретен език това означава „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ да се коалират още отсега, без задръжки, уговорки, подмятания и недомлъвки, като привлекат към себе си още поне няколко по-малки партии, и излъчат в листите си достатъчно кандидати от „гражданска квота“ – тоест нови имена, които да вдъхнат допълнително обществено доверие към каузата им. Само подобно обединение, базирано върху много по-умерена и спокойна политическа реторика, би имало реален шанс да получи достатъчно гласове и да формира някакво правителство. И изобщо не е нужно да си социолог, за да го предвидиш. Също така, необходимостта ако не от съгласие с ГЕРБ, то поне от вербална толерантност към доскорошните управляващи и отлагане на разчистването на сметки с тях, е задължителна. Обединяващата линия трябва да е външнополитическа, евроинтеграционна и пронатовска. В предстоящите месеци тя просто ще е много по-важна от вътрешната, „антикорупционната“, която така или иначе се оказа една голяма илюзия, един симулакър, както би казал Бодрияр. Борбата с българската корупция е като оферта за вкусна поничка, от която обаче накрая ни продават само дупката, а останалото ни го обещават за „по-късно“, неизвестно кога.

От другата страна на барикадата ситуацията е не по-различна и не по-перспективна. „Коалицията Газпром“ със сигурност ще спечели повече гласове, отколкото много социолози и политици в момента предполагат. Но ако тя не бъде обединена още преди изборите, с ясно общо послание, че поставя българските интереси над европейската и натовска солидарност, трудно ще надделее над брюкселско-вашингтонската ос, зад която стоят всички официални медии, а и евроинтеграционната инерция, набрана в продължение на две десетилетия.

Най-интересни за наблюдения и анализи си остават отношенията между довчерашните управляващи от ПП и партньорите им от „Демократична България“. За хората на Христо Иванов и Атанас Атанасов, Кирил Петков е нещо като харвардска версия на Слави Трифонов – човек с личностна харизма, каквато те не притежават, призван да осигурява гласове от по-първосигналната част от електората (а тя, както знаем, е мнозинство). Проблемът в тази привидно съвършена симбиоза (ти баламосваш хората, а ние реално управляваме) е, че харвардските братя Киро и Асен се оказаха притежатели на по-хипертрофирано его, отколкото класическите жълтопаветници от „Демократична България“ са очаквали. Тоест, биха искали да употребяват гласовете на електората си изцяло по свое усмотрение, а не в синхрон с „Ицо и Наско“. „Демократична България“ тайно презират харвардските братя за бързата им, базирана изцяло на примитивни електорални импулси кариера, неподплатена с реални качества и политическа мъдрост. От ПП пък завиждат и ревнуват, че крайно ограничените откъм електорална подкрепа „класически градски десни“ продължават да се ползват с доверието на американското посолство, както и със симпатиите на инатливата до налудничавост софийска интелигенция.

Заради всичко това да се очаква, че още преди изборите през октомври тези хора ще заживеят в хармония помежду си, че няма да се ритат по кокалчетата по време на цялата кампания (дори и да са в привидна обща коалиция), и че тактически ще протегнат ръка към дежурния виновник за всички беди ГЕРБ в името на едно спасително за страната ни управление тази зима, изглежда детински наивно.

Ако октомврийските избори се проведат не след равнение спрямо външнополитическата ос, а отново на фронта на противопоставянето от лятото на 2020-а година (което днес изглежда сякаш като от някаква отдавна отминала епоха), никакъв реален резултат от тях няма да има. Ще се стигне до ново служебно правителство, което ще трябва да управлява страната в наистина тежка зима с непредвидими обществени реакции.

Октомврийска революция, уви, не се задава. Революцията ще бъде най-вероятно през февруари. Тоест, сегашната политическа глупост и късогледство имат около половин година живот. След това вече нищо няма да бъде същото. Много от сегашните фигури просто ще са завинаги вън от играта, а някои – и от страната.