Киноиндустрията дочака нов апогей, макар и привидно с най-неочакваните и диаметрално противоположни хитове. Какво доведе до триумфа на „Барби“ и „Опенхаймер“ и заслужен ли е той?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 11 август

След неколкогодишен период на упадък, това лято най-изненадващо киноиндустрията преживява нов финансов бум, при това благодарение на два филма, от които малцина очакваха подобен триумф. „Барби“ и „Опехаймер“ чупят рекорди в американския и световния боксофис, като особено впечатляващи са пълните киносалони у нас – вече трета седмица след премиерните прожекции.

Дотук двата филма са спечелили по близо милион и половина лева от екраните в България, изпреварвайки доскорошния шампион за 2023-а „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“, и оставяйки далеч назад зашеметяващото ново издание на „Невъзможна мисия“ с Том Круз. Родните мултиплекси буквално се видяха в чудо от този наплив. Повечето от тях не смогваха да се справят с тълпите киномани, работейки с намален персонал още от времената на ковид-ограниченията. Някои вериги пък, вместо да се възползват от модерните технологии и да поощряват купуването на дигитални билети, са въвели „административна такса“ от 1.50, с която на практика тласкат хората да се редят на опашки, за да дочакат принтирани хартийки за влизане в салона. Що за безумие? Това сигурно е единствената индустрия, която отказва да приеме прогреса и да се възползва от него. „Административна такса“ за какво? За това, че ви се спестяват евентуално заплати за касиери, или за това, че през банковите институции парите се легализират по-гарантирано, макар и срещу символична такса? Докато супермаркети като „Лидъл“ и „Кауфланд“ агресивно възпитават клиентелата си да се самообслужва, киновериги се опитват да ни върнат във времената на опашките за „Междузвездни войни“ пред кино „Сердика“ или кино „Изток“…

Билетите стигнаха 17 лева, а за умопомрачителните цени на пуканките, чипса и напитките пък да не говорим. На практика от тези неща дори се печели повече, отколкото от самите филми. Ако обаче ги интервюират от някоя телевизия, собствениците на киносалони вероятно по инерция ще продължат да се оплакват от някаква криза. А истината е, че в момента трупат милиони левове буквално от нищото, срещу които предлагат все същата услуга като допреди няколко години. Досущ като хотелиери и ресторантьори по Черноморието, за които сезонът винаги е двойно по-слаб и двойно по-къс, отколкото трябва да бъде, макар че всяка година статистиката отчита нови и нови ръстове.

Но да се върнем на феномена „Барбенхаймер“. Формално погледнато, има известна логика два толкова различни филма да успеят да привлекат пред големите екрани почти цялата възможна аудитория. На единия ходят предимно жени и деца, на другия – повече мъже или по-улегнала и претенциозна публика. Но между „Барби“ и „Опенхаймер“ съществуват и редица прилики. И двата са дело на режисьори-сценаристи, номинирани за „Оскар“ (съответно Грета Геруиг/Ноа Баумбах и Кристофър Нолан). И единият и другият са продуцирани от киностудиа, ръководени от съпружески двойки. И най-вече – и „Барби“ и „Опенхаймер“ се въртят около идеите за антропоцентризма, който е господстваща мисловна теория за последния век. Философията за човешката хегемония е свързана с вярата, че хората са определящият фактор в развитието на Земята и нейната цивилизация, и че имат способността да възприемат истинските качества на всеки обект наоколо. Според мислители като Фойербах, който е нещо като предшественик на диалектическия материализъм, именно материалното единство на света в цялото му многообразие и господстващата над него човешка същност са ключови за прогреса, а хората са издигнати от тях до ранга почти на божества.

И „Барби“ и „Опенхаймер“ далеч не са филми, лишени от недостатъци. Те са най-вече доказателство, че с удачна маркетингова кампания, създаване на шум в медиите (от „Барби“ дори платиха на Би Би Си, за да пита всеки тенисист на „Уимбълдън“ смята ли да гледа филма им! – б.а.) и социалните мрежи, не е толкова трудно да се завлече цялото киноманско стадо в салоните. Половината от зрителите и на двата филма спокойно са можели да ги пропуснат – нито са ги разбрали, нито са ги оценили по достойнство. Но се получи така, че е въпрос на престиж да ги гледаш и да се тагнеш от киносалона. И двата, по възможност, в рамките на броени часове.

В хитрия като пазарен ход и претенциозен като сценарий и замисъл „Барби“ са налице много парадокси. Феминизмът, прокламиран там, достига екстремни измерения и се превръща едва ли не в обявяване на война на мъжкия пол. На жените се внушава, че спокойно могат да бъдат „такива, каквито са“, и че не е нужно дори да се стараят да изглеждат добре. В това толкова модерно, особено в Америка напоследък, послание, не би имало нищо лошо, ако същевременно продукцията не бе ангажирала най-красивата актриса на Холивуд от последните години – Марго Роби. Дали „Барби“ би имал същият успех, ако в главната роля беше да кажем Грета Тунберг или например наградената с последния „Оскар“ азиатка Мишел Йео? Със сигурност не, макар че звучи изкушаващо от чисто идейна гледна точка.

Заклеймявайки по максимално политкоректен начин пороците на модерната цивилизация, филмът на Грета Геруиг йезуитски и най-безцеремонно продължава да ги експлоатира до дупка. Филмът дължи успеха си именно на стадните потребителски рефлекси на определен типаж кинозрителки, срещу фалша в чийто живот той уж пламенно воюва. Той уж се гаври с тях, но и потрива доволно ръце, че ги е излъгал да му дадат шанс. Наистина достоен за социологически анализи феномен.

При „Опенхаймер“ на Кристофър Нолан, който напоследък не крие, че нарочно прави филмите си по-сложни и засукани от необходимото, защото иначе според него „не е интересно“ (какво ще кажете за „Тенет“?), също не липсват парадокси. Антропоцентризмът наистина е налице. Отдавна не сме гледали филм, който дотолкова да е фокусиран върху една личност и нейната вътрешна борба и еволюция, а изпълнението на Килиън Мърфи като Дж. Робърт Опенхаймер е зашеметяващо. Същото важи и за поддържащите роли на Робърт Дауни Джуниър като Люис Строс и на Мат Деймън като генерал Лесли Гроувс. Кенет Брана като Нилс Бор, Джош Хартнет като Ърнест Лоурънс, Емили Блънт като Кити Опенхаймер, Реми Малек като Дейвид Хил, Том Конти като Алберт Айнщайн – все превъплъщения, които е трудно да забравиш.

Но антивоенният патос на филма е някак си странно приглушен. Маркирана, но неподложена на дисекция и присъда е и американската патриотична истерия, съпътстваща никому ненужните бомби, сравнили два японски града със земята и избили стотици хиляди невинни хора. Излишно разтеглен и с прекалено голям акцент върху конфликта на Опенхаймер с Люис Строс, филмът прилича повече на междуличностна драма и на алегория като онази за Моцарт и Салиери, отколкото на епос за създаването на най-смъртоносното оръжие, за самоубийствените импулси на човечеството и за угризенията на модерния Прометей.

Не е показано достатъчно категорично и защо самият Опенхаймер има толкова персонална заслуга за събитията – нима без неговото обединяващо ръководство американците нямаше да съберат екип от учени и да изпреварят Хитлер и Сталин с жадуваното ядрено оръжие? Сигурно биха могли, но ако наистина не са можели, филмът не подчертава уникалността на тази личност.

Визуално и звуково впечатляващ, със съвършени актьорски изпълнения, „Опенхаймер“ е осезаемо дисбалансиран и куца откъм сценарий. Послание има, но то е по-скоро декларативно и недобре мотивирано от неравномерното тричасово съдържание. Филмът обаче се появява във възможно най-подходящия политически момент – когато половината, ако не и целият свят е настръхнал от възможността едни полудели хора да го докарат до самоунищожение, само и само заради ината да си доказват взаимно правотата на собствената си, еднакво безумна, идеология. Дали Джо Байдън и Путин са го гледали? Сигурно, но надали са го разбрали.

Потърпевш от истерията и касовия триумф на „Барбенхаймер“ е главно Том Круз с неговия безумно скъп и невероятно качествен шпионски екшън от поредицата за Итън Хънт, както и Харисън Форд с неговата последна роля като Инди Джоунс. Но най-вече губещи са около половината от зрителите, които похарчиха сума ти пари за билети и пуканки, без да осмислят докрай нито „Барби“, нито „Опенхаймер“. Те обаче надали съжаляват особено – харчили са си левовете и доларите и за далеч по-неразбираеми неща, подлъгани от ефикасна реклама и създадена масова психоза.

Добрата новина е най-вече във възродената жизненост на киноиндустрията. Доказа се, че нито нарастващата хегемония на платформите за домашно гледане, нито интернет-пиратството и наличието на всевъзможни други развлечения не могат да държат зрителите далеч от големите екрани. Важното е да има кой и какво да ги подмами да хукнат натам, и да им създаде приятното усещане за удовлетворение от този факт, даже за превъзходство.