Ясно е, че истерията около паметника е изкуствено създадена и се използва за евтина политическа конюнктура. Но зад подигравките към нея се крие нещо още по-гнусно

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 26 януари

В началото на седмицата духовете бяха разбунени от една корица на книга – „Аз съм българче“ със стихотворения на Вазов, където момченцето с българския флаг е облечено в синьо-жълт пуловер. В социалните мрежи моментално завря и закипя – защо е това сервилничене към „украинската кауза“?

После се оказа, че е рисувана още през 2002 година, далеч преди „майданите“ и превръщането на Киев във васална столица на евроатлантизма. Неин автор е художникът Борис Стоилов, който има над 1000 корици на книги. Но се оказа също така и че тази книга е имала и друга версия от последните десетилетия, където момченцето е с бяла тениска и с „чавдарско калпаче“, каквито се носеха по времето на соца. Защо сега се преиздава жълто-синият вариант, бунтуваха се патриотично и анти-Зеленски настроени потребители на Фейсбук.

Това е пореден пример за раздухана истерия от нищото, за търсене на теле под вола и на внушения, каквито може и да не са търсени. Надали в издателството са си казали тия дни – „О, каква хубава корица сме имали преди 20-ина години, сега тя придобива нова актуалност – нека я преиздадем! Урраинската посланичка ще ни благодари!“.

Но подобна буря в чаша вода вече се случва почти всяка седмица и показва степента на разделение в обществото ни. Вододелът между либералните глобалисти и патриотарите националисти става все по-отчетлив. Едните наричат другите путинисти и рашисти, а пък те им отвръщат с „американски подлоги“. И са еднакво неправи в това генерализиране (не че няма и такива екземпляри в противниковата общност), но атмосферата тепърва ще се нажежава и по всякакви други поводи.

Всъщност, тази истерия можеше и да не съществува, ако не беше една необмислена статия в сайта на „Свободна Европа“, в която се казва: „Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им“.

Сама по себе си подобна теза звучи толкова нелепо, неаргументирано и изсмукано от пръстите като проблем, че заслужава само насмешка и презрително снизхождение. Да, лудостта на някои хора вече е изцяло клиничен въпрос, достоен за изследвания от психолози и психиатри. Опиянението, с което бълнуват политически правилни декламации и се опитват да разсъждават „визионерски“, е все по-комично и жалко. Дори и във все по-налудничавия Запад малцина биха харесали и потупали по рамото такова безродно слагачество, родено от болен мозък. „Браво Енчева, какъв далновиден, пророчески либерализъм! Дали да не Ви дадем някоя парична премия, за да пишете още такива неща?“ Не, подобна тъпота няма как да тържествува, нито някой би я поощрявал – тя винаги е плод на налудничава самоинициатива и рано или късно може само да се самоунищожи, защото дори себеподобните й не й се кефят. Те всъщност не умеят да се кефят на нищо.

Но пък отпорът срещу тази глупост беше не по-малко глупав и смешно истеричен. Заглавията от типа „Свободна Европа“ поиска забрана на „Аз съм българче“ отекваха като футболни шутове след уж удобно подаден пас. Само че тези шутове бяха „сватбарски“ – прекалено силни и далеч от целта, достойни за освиркване. Фейсбуците завряха от премодулиран патриотичен гняв, който следващата седмица се пренесе върху един синьо-жълт пуловер. В порива си да се опълчват срещу насаждания „анти-национализъм“ и глобализъм, някои хора вече изперкват почти толкова, колкото и онези с украинските и израелските знаменца в профилите. Вероятно става въпрос за един и същ тип психическо отклонение, което обаче намира диаметрално противоположни проявления при хора от различен произход и демографска среда.

Но емблемата на противопоставянето през 2024-а без съмнение е паметникът Шипка на връх Свети Никола – едно наистина свято място за всички българи, което ще бъде затворено за отдавна планиран ремонт, какъвто не е правен от четири десетилетия. Също както и при стихотворението „Аз съм българче“ и корицата на книгата, и тук избликналият пресилен патриотичен гняв беше умишлено подклаждан и манипулиран – с внушенията, че каменният монумент може да бъде едва ли не демонтиран, като онзи на Съветската армия в центъра на София. Да оставим настрана факта доколко изобщо е възможно това – то ще им е трудно да го ремонтират (цели две години ще им отнеме), а камо ли да го демонтират. Подигравките срещу копейкиновци и тошковци, в чийто патос прозират тяснопартийни интереси и стръв за някоя-друга точица в политическия рейтинг, може и да са уместни или най-малкото логични. Напъните на такива хора да надскочат ръста си не заслужава друго, освен насмешки. Но в своята същност тези подигравки са още по-конюнктурни и дори перверзни. Ако едни хора са смешни, че се страхуват да не се случи нещо по аналогия с нещо вече случило се, що за хора пък са онези, които им се подиграват? И що за ценности проповядват?

В иронията към паникьосалите се за Шипка се съдържа неистова, психопатологична омраза към всякакви паметници и изобщо към миналото ни като държава. Безродниците, които са узурпирали „бъдещето“ и правото да говорят от негово име, изпитват панически страх от историята. В техните души уважението към минали поколения е нулево, защото е изместено от влудяващ комплекс за малоценност и несигурност в собствените качества и сили. Ако не вярвате, питайте новия столичен кмет – той със сигурност има какво да каже по темата.

Паметникът на Съветската армия в Княжевската градина  символизираше не само комунистическото ни минало под кремълски диктат, но и един друг, „неудобен“ факт – че през Втората световна война СССР е бил съюзник на САЩ и Англия, а България е била поддомейн на фашистка Германия. Това никак не се вписва в съвременната геополитическа конюнктура. Даже и конфликтът в Украйна да не продължаваше да е подклаждан по толкова отвратителен, човеконенавистен начин, „МОЧА“ щеше да е обречен, с подписана присъда от хунвейбините на новата „културна революция“. Ставало е дума и друг път – по същия начин по времето на Хитлер гаулайтерите нацисти ликували, когато американците разрушавали великолепните сгради от градовете им. „Тъкмо на тяхно място ще построим нови, по наш вкус“, радвали се те…

Така че – няма нужда зад принципно оправданите подигравки към подклажданата от пишман-националисти и патриоти истерия на тема „Шипка“ да се прикрива гнусната ценностна система на пишман-американофили и грантаджийски подлоги, получаващи заплатите си в долари. Тези дни един от тях, иронизирайки начина, по който руснаците се изнесли от консулството си в Русе (държавата принудително го закри), понеже си демонтирали дори крановете на чешмите, добави от сърце и душа: „Ето такива хора са братушките, на които сме издигнали толкова паметници…“. И всеки, който си мисли, че е визирал само монумента с Шмайзера или Альоша на Бунарджика, а не и паметници като Шипка, е или идиот, или му е изгодно да се прави на такъв. Русофобията днес е поле, на което всеки некадърник е решил да трупа я пари, я слава сред определен кръг откачалки, я просто червени точки пред някакви спонсори. Дори и да няма конкретна полза за него, най-малкото не му вреди…

Колкото и да е смешна (макар че е и трогателна) невежата ярост на фейсбук-патриотарите, които са отвикнали да четат друго, освен заглавия в жълти сайтове и фейсбук внушения на Костадин Костадинов, причините тези хора да бъдат докарани дотам не са никак смешни. Диктатурата на „умнокрасивитета“ над простолюдието засега върви добре – като флекс, който реже ръка от фигура на войник. Но до всеки политик-манипулатор и неук негов привърженик все по-често ще виждаме и интелигентни и образовани хора, които са предпочели да запазят разсъдък и могат лесно да осъзнаят, че това, което се случва напоследък, не е никак хубаво. Едни имат пряк финансов интерес от него, затова го подклаждат. Други са достатъчно изкукали, за да го подкрепят, без и те да знаят защо. Но съпротивата на нормалните, на незагубилите корените си, тепърва ще се надига – независимо дали на Шипка или по други, не толкова мразовити места.