Дори и с най-известния радиокоментатор в евролистата си, партията на Костадинов трудно ще излезе от образа на формация, обслужваща суетата на лидера си, плюс щипка неясни интереси

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 10 май

Помните ли как преди 13 години, през юни 2011-а, юристът Атанас Семов стана кандидат-президент от партията на Яне Янев „Ред, законност и справедливост“, и как неговата аура на интелигентен мъж, патриот-идеалист, беше моментално помрачена? Имаше нещо нелепо и дори леко тъжно в билбордовете по улици и магистрали, в които речовитият и известен със своята принципност тогавашен доцент (днес вече професор) заявяваше „Ще уволня Бойко Борисов“. Беше се появил и специален сайт uvolnenie.org – отначало анонимен, зад който после се оказа, че седи именно президентската кандидатура на РЗС. После той, разбира се, бързо изчезна…

Какво точно се случи с уволнението на Борисов – всички знаят, но малцина днес помнят онази куриозна кампания. Позабравено е вече и как дръзновеният Яне Янев, който тогава наричаше правителството на ГЕРБ „най-корумпираното и криминално за последните 20 години“ после намери тихо пристанище като съветник в политическия кабинет на новия-стар премиер, когото уж щяха да правят безработен. „Никой по никакъв начин да не се опитва да ни внушава, че трябва да запазим достойнството на Борисов, на изпълнителната власт или на представители на управляващата върхушка – просто да забравят! Изборните резултати ще втрещят всички, които са отписали РЗС от политическата сцена!“, заканваше се тогава агроинженерът от Сандански. Днес всичко това звучи наистина смешно, но тогава изненадващо много хора му се връзваха, дори пълнеха зала 1 на НДК с конгреси…

Въвличането на човек с авторитета и експертизата на Атанас Семов – водещ специалист по гражданско и европейско право не само у нас, а и в рамките на целия ЕС – беше типичен пример за експлоатирането на една уважавана личност в името на котерийни и лични интереси. Както и за наивитета, който понякога проявяват учените и умни хора, неизкушени от лицемерието и безпринципността на политическата игра. В по-ново време и друг класик по образование и професор – Анастас Герджиков – също поигра на това хоро, преди да се пусне като опарен от него…

В стартиралата сегашна кампания за европейски и български депутати ситуацията е аналогична, и то отново с уважаван и доказано принципен интелектуалец от същото поколение, какъвто е Петър Волгин. Съученик на Атанас Семов от Класическата гимназия, за чиито проблеми с цензурата като опозиционен радио-глас сме писали тук през февруари 2023-а, той е един от истинските, ама наистина истински дисиденти от годините преди 10 ноември. Сега, когато той се съгласи да стане кандидат-евродепутат от „Възраждане“, срещу него ще гракнат новоизлюпени демократи и пишман-либерали, които по онова време са били скрити в миша дупка и са лижели задниците и на тогавашните управляващи. През мрачните времена на 80-те хора като Волгин и Атанас Семов – днес авторитетен член на Конституционния съд, бяха истински водачи на връстниците си. Говореха и пишеха неща, каквито сегашните „атлантици“ не са смеели да изричат дори шепнешком в тоалетните си. И продължиха със смелите си призиви дори и когато бяха под казармените знамена през 1988-а и 1989-а. Тогава такива неща можеха да костват минимум „дисцип“ и дори затвор, но това не ги плашеше. Надали тогава ги е ръководел някакъв чужд „мозъчен център“, който по-късно да ги насочи към колаборация с лидерчета като Яне и Костадин, както сега би се опитал да внуши някой гаулайтер на „промяната“.

Но е факт, че в кандидатирането на Волгин в листата на „Възраждане“ днес се крие същата горчива ирония, каквато се съдържаше в президентската авантюра на Семов с РЗС. Той най-добре си знае какви са причините да я приеме. Да, със сигурност възможността да отстоява принципни позиции от трибуната на Европарламента е една от тях. Но колко пък да е висока тази трибуна? Иронията на журналиста-дисидент към чиновниците в Брюксел и Страсбург е твърде силно фиксирана константа през годините, за да започнем изведнъж да възприемаме мисията му по диаметрално противоположен начин. Колкото и принципни и чисти да остават (поне аз лично вярвам в това и дори бих гласувал за Петър) позициите и намеренията му, малцина ще са тези, които ще вярват искрено в това. Много повече ще са скептиците и дори откровените подигравчии.

Вече в няколко парламентарни вота поред, а и на последните общински избори, „Възраждане“ имаше шанса да се открои като водеща опозиционна сила и като основна алтернатива на досегашното статукво и на „сглобката“. Дори само заради йезуитското измъкване на втория тур в София, когато партията отказа да подкрепи Ваня Григорова (от сядането й в кметския стол я разделиха под 5000 гласа!), тя не заслужава никакво доверие от истински опозиционно настроените хора, жадуващи драстична промяна.

„Възраждане“ отдавна се е демаскирала като лидерска формация, обслужваща главно суетата на своя водач. Нагледен пример за това са онези прословути билбордове, на които хората зад гърба на Костадинов бяха с умишлено разфокусирани физиономии – те не са важни, важен е само той, човекът най-отпред. Дори винаги подпийналият, но и нерядко безпощадно прав и точен Волен Сидеров, иронизираше кампаниите на „Възраждане“ и техния фюрер по телевизията: „С кои хора ще управляваш, Костадине – с тези с размитите лица зад тебе ли?“. Тези билбордове са толкова куриозни, че чак е любопитно – дали разфокусирането е било заповядано още при фотографирането на въпросните хорица, или е било извършено впоследствие по компютърен път? Кой е изпълнил тази почти по сталински безпощадна заповед – човекът зад камерата или човекът с мишката?

Днес Петър Волгин – едно от най-ярките и достойни лица на българската журналистика от последните десетилетия, вече не е с размита физиономия, а е човек на фокус в кампанията на „Възраждане“. Ще се появява редом до Костадинов по предизборни мероприятия. Ще му прелива от своя авторитет и от аурата си на принципен и честен човек. Хайде да се опитаме да познаем кой на кого ще повлияе повече?

Социолозите вече в няколко кампании поред сочеха „Възраждане“ като потенциална нова управленска формация. Говореха за надигаща се вълна от протестен вот в нейна полза, каквито сме виждали неведнъж в предишни десетилетия. Но до такава така и не се стига – очевидно широките маси отказват да припознаят Костадинов и „разфокусираните лица“ зад него като алтернатива на управляващото безумие.

Даже и да попадне в Брюксел и Страсбург, Петър Волгин надали ще бъде по-полезен за държавата си там, отколкото като безкомпромисен алтернативен глас в националния ефир. Кой знае колко полезен няма да е и за „Възраждане“ – най-много само на самия себе си, и то в чисто финансов план. Личностните му качества със сигурност ще го оставят на медийната и политическа карта и след края на евромандата му. Един ден може би шефът му Костадинов може и да е последвал съдбата на Яне Янев и да се изявява като скромен общинар в родния си град, докато книгите и гласът на Волгин все така ще се четат и чуват надалеч. Но епизодът с „Възраждане“ надали ще бъде на почетно място в биографията му. Ако попита съученика си Атанас Семов, той би му го казал най-категорично.