В това си състояние съюзът ще се разпадне даже и без наша помощ. Но влизането ни в еврозоната точно сега е пълно с горчива ирония

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 19 декември

Допреди няколко години, когато говорехме за бленуваното влизане в Шенген и в еврозоната, се шегувахме, че ЕС само ни чака да отидем там, за да се разпадне. Че ние сме държавата-разрушител на всякакви съюзи – дори само с присъствието си, по силата на някакъв неписан закон. Че като една от едва трите държави, признати за победени и в двете световни войни, сме като черна котка за всяка коалиция, към която се присъединяваме.

Докато българите трескаво се редят на опашки за новите евромонетки и сменят стари за нови банкноти в чейндж бюра и банки, добрата стара госпожа Европа се тресе от напрежение и скандали, а тук никой не се учудва – сякаш само са ни чакали да се покажем на хоризонта. Президентът на най-могъщата държава в света – САЩ – се надява да убеди четири страни да излязат от евросъюза (Италия, Австрия, Унгария и Полша), стана ясно от изтекли тайни документи. Това звучи доста по-притеснително от директно изречена заплаха, тъй като светът вече свикна с блъфовете и променливите публични заявки на Тръмп. Но когато става въпрос за задкулисни действия, значи наистина говорим за „реална политика“, а не само за игра на думи. В Европа (а даже току виж и в София) постепенно започват да загряват, че новите реалности в американската стратегическа политика не са само в главата на „лудия Тръмп“, както удобно предпочитат да го квалифицират, а методично изработена и трайна концепция, по която ще продължи да се работи и при следващи президентски мандати в САЩ. И че в тази концепция на европейските делюзии и мегаломания без покритие никак не се гледа с добро око.

Почти по същото време най-влиятелният предприемач-визионер и най-богат човек в света се измайтапи в интервю, че любимата му песен сега е „Последно преброяване“ от групата „Юръп“. България пък изведнъж попадна в един кюп с Белгия, Италия и Малта в група, която е против изземването на арестуваните руските авоари и предоставянето им като помощ за Украйна. Вместо това предложихме да се теглят още заеми, които после дружно да изплащаме с лихвите. Междувременно, случайно или не, от Киев президентът Зеленски заяви, че на надеждите за членство на Украйна в НАТО е по-добре да се сложи край. А еврошефката Урсула фон дер Лайен и външната министърка Кая Калас водят все по-настървена борба за надмощие – коя от двете да е главният водач на международната политика, ако изобщо съюзът може да се похвали с такава…

Сякаш неусетно континентът на някогашните големи идеи за мир и единство и на още по-големите бюрократични апарати се озова в кръгова отбрана, заобиколен отвсякъде от неприятели. Реториката на Брюксел все повече се ожесточава – но вече не само към смъртните врагове Русия и Китай, но и срещу САЩ. Еврокомисията налага глоби на американски технологични гиганти като „Гугъл“ и „Х“, докато все повече затъва в регулации и пожелателно мислене от типа, че нещо може да се случи само „защото ние го искаме“, а не защото е възможно и вероятно да стане.

Новата Национална стратегия за сигурност на Белия дом говори за нуждата от силен и самоуверен ЕС, нещо като транформация на девиза MAGA в MEGA („Да направим Европа отново велика“), но в същото време критикува липсата на такава самоувереност и прекомерната регулаторна тежест, която спъва континента. Вашингтон вижда в нас партньор, който трябва да се събуди и да възстанови своята цивилизационна увереност, особено спрямо заплахи като Русия и Китай. Дефакто брюкселското чиновничество вече е обявено не за съюзник, а за противник на Америка.

Така Европа се озовава в уникална позиция, която е абсолютен исторически прецедент – да противостои и на трите големи сили, докато ръководството й се намира в небивала институционална криза.

Навремето архитектът на германското обединение и величие – Ото фон Бисмарк, е обяснил със следната метафора външнополитическите си принципи и действия: „Бих играл партия шах, само ако имам шанс да поставя своя фигура върху всяко поле от дъската“. Днес водачите на Евросъюза сякаш са решили да пробват точно обратното – да играят партия, предварително съгласявайки се да не използват 2/3 от всички шахматни полета. Европа не на шега иска да дрънка оръжие и да се готви за война към 2030 година, отказвайки се от стратегически съюз с Щатите и действайки все по-враждебно към другите две велики сили в света – Русия и Китай. Брюкселските чиновници говорят за технологична революция и нов индустриален възход на Европа, но премълчават откъде ще вземат суровините и енергията за тях. От Китай и Русия явно не става, а Южна Америка е изцяло под властта и експлоатацията на САЩ. Африка пък е все по-зависима от китайците и руснаците, но даже и да не е готова изцяло да им слугува, едно е сигурно – още по-малко е склонна да се подчинява на някогашния си колонизатор Европа…

Но чиновниците в Брюксел все така се опияняват от безсмислена активност. Обещаха да намалят административните тежести, особено в екологичните правила, но с всяка нова инициатива само произвеждат още стотици страници регулации. Речите на Урсула и Кая все така са пълни с пожелателно мислене – Европа ще бъде лидер в климата, в технологиите, в сигурността – но реалността е съвсем друга: по-високи цени на енергията, загуба на конкурентоспособност и все повече държави-членки, чудещи се дали да не потърсят други пътища за себе си.

Подлежи ли Евросъюзът изобщо на някаква модернизация и промяна в този му вид и при сегашното му ръководство? Една от причините то да е готово да воюва и да не се съгласява на мир в Украйна е точно инстинктът му за самосъхранение. Ако Тръмп успее да сложи край на тази война, чиновниците в Брюксел ще трябва да отговарят защо похарчиха стотици милиарди евро и защо спомогнаха за загубата на толкова човешки животи (включително и на свои собствени офицери и наемници) на украинския фронт.

На фона на всичко това България, която трескаво сменя едни монетки с други, е изправена пред „изкушението“ за пореден път да застане от грешната страна на историята. Ние се прецакахме и с Първата, и с Втората световна война, та сега един Евросъюз ли ще ни уплаши? Какво толкова лошо може да ни се случи, което вече не ни се е случвало, наистина?

Но ако ироничните прогнози се сбъднат и ние наистина се окажем черната котка пред бюрократичния и закостенял Евросъюз, тогава може би няма да сме си дали левчетата напразно…