Искахме богата държава, но не ни харесват хората, без които тя не може да съществува. Как се стигна дотам някой от Катманду да върши неща, които българите вече не желаят?

Преди 20-30 години, когато масовото изтичане на българи към Западна Европа набираше скорост, имаше една фраза, която звучеше като виц: „Бедни сме, защото сме малко, а сме малко, защото сме бедни“. Затвореният кръг се оказа устойчив десетилетия наред, но днес вече се разчупва, и то не без помощ отвън. Сега, когато вече сме в Шенген и еврозоната, а падането на визите за Щатите се появи на видимия ни хоризонт, българите имат нов проблем и тема за вайкане – прииждането на работници от цял свят.

В последните години всеки сезон чупи рекордите на предходния по издадени разрешения за работа на граждани от „трети страни“ – Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан, Непал, Бангладеш, Индия, Молдова, Турция, Северна Македония… Напливът от пришълци хвърля в тревога както сериозни анализатори, така и „обикновения българин“, макар и всеки с различна мотивация.

Но да припомним корена на проблема, който сякаш се замита под килима. За последните 15 години работната сила в България се е стопила с около милион души – колкото цялото население на градове като Пловдив и Варна, взети заедно. Съотношението на хората в пенсионна възраст и децата спрямо работещите достига близо 62%, а продължителността на живота ни е най-ниската в целия ЕС – средно около 74 години. Така, както я караме, няма да я караме много дълго, и по-просто от това не може да се каже.

От този милион стопила се работна ръка, около 700 хиляди българи в момента са в чужбина – най-много в Германия, Испания и Великобритания. Зареждат складовете на „Лидъл“ в Щутгарт, берат ягоди в Андалусия или сменят памперси на стари хора в Бирмингам. Работа, която у нас не биха вършили при никакви условия, дори и за същото заплащане. Същият българин, който в чужбина бачка нискоквалифициран труд, уж за двойно повече пари (което, приравнено към мизерните условия или разходите му за по-нормално живеене, излиза почти същото), се връща у нас за Великден и Коледа и почва да мрази непалеца или таджикистанеца, дошъл тук с подобна мотивация.

Кой всъщност е виновен, че в хотела кафето ви го носи момче от Душанбе или Ташкент? Ясно е, че работодателите у нас, както и навсякъде по света, не са някакви добри самаряни или почитатели на средноазиатската кухня и традиции. Повечето от тях, добре си ги знаем, са безскрупулни печалбари и селски тарикати. Но далеч не всички са такива, и все по-малък процент са такива. Чуждестранният персонал заема позиции, които постоянно остават незапълнени от тукашни работници, и, поне на този етап, не може и дума да става за „изместване на местните“. Непалецът в кухнята на вашия хотел не е откраднал работата от българин. Просто никой нашенец не е искал тази работа – не при тези условия, само за един кратък сезон. Или пък нашенските кандидати са се оказали направо непригодни за въпросната дейност. Защото и това е сериозен проблем, който се премълчава от всеки оратор популист.

Всеки работодател отдавна е наясно – у нас расте ново поколение, за което системното полагане на какъвто и да е труд (не говорим за някакво спорадично или еднократно усилие) вече е немислимо. Налице е цяла нова генерация, която предпочита въобще да не работи, отколкото да върши нещо, което смята за твърде тежко и ангажиращо. А камо ли да го прави съвестно и с нужното постоянство.

Но защо българският клиент гледа все по-накриво момчето от Непал в кухнята? Защото има различна гледна точка към работата му. Непалецът сравнява заплатата си с онова, което е можел да изкара в Катманду. Клиентът от Кюстендил сравнява заплатата си с това, което чичо му изкарва в Мюнхен.

Ако искаме най-лесно да разберем накъде върви светът, а с него и България, достатъчно е да погледнем днешен Дубай – апропо, все така лелеян рай и любим пример за много нашенски туристи. Близо 90% от 9-те милиона жители на ОАЕ са родени извън страната, повечето работят по временни договори в широк спектър дейности – от висококвалифицирани до нискоквалифицирани. Мигрантите буквално са построили градовете – хора от Индия, Пакистан и Бангладеш.

Но Дубай не се извинява никому за това. Не организира парламентарни дебати дали имигрантите са някаква заплаха, а просто строи небостъргачи. Там се бачка като за световно, а спазването на човешките права е дълбоко пазена мрачна тайна. Толерира се само трудова имиграция и никаква друга – нито политическа, нито социална или, културна. Ела, работи, изкарвай пари, но не очаквай нищо друго в замяна. Звучи не много демократично и направо цинично, но е функционално и превръща една пустиня в рай, в който целият либерален и хуманен свят ходи да си харчи парите…

Не бива, разбира се, да се подценяват рисковете от масовия внос на работна ръка. Това все повече ще касае и България, която досега беше почти недокосната, направо „девствена“ по тази линия. Скорошната история на Западна Европа е пълна с горчиви предупреждения: кварталът Сен Дени в Париж, Нойкьолн в Берлин, Ню-Вест в Амстердам, ислямската община Моленбек в Брюксел, части от Малмьо в Швеция… Това са все места, където трудовите мигранти не са се интегрирали, а са се самообособили. Днес тяхното трето поколение ражда проблеми, несравнимо по-сложни от първоначалния недостиг на работна ръка.

Когато не говориш езика и не чувстваш принадлежност към приемащото общество, се затваряш с хората, с които споделяш общ произход. Това принципно е нещо съвсем човешко. Но когато тези затворени общества достигнат критична маса и се превърнат в паралелни структури с паралелни норми и дори собствени неписани закони, проблемът престава да е демографски и се превръща в цивилизационен.

За България рискът засега е ограничен – числата са далеч по-скромни, а основните причини за прииждащи чужденци са главно икономически. Сезонните работници в туризма не са имигранти на постоянно пребиваване. Но тенденцията е ясна – бройката расте, и то бързо, в геометрична прогресия. Може ли държавата да предприеме нещо? Поне теоретично – да, и то доста.

Например строги квоти и ротация – краткосрочни договори (6-24 месеца) със задължително връщане обратно, както е в някои азиатски държави. Задължително езиково обучение като условие за продължаване на разрешението. Контролирано и разпределено настаняване вместо концентрация в определени квартали. Фамилно ограничение – първо се допускат само индивидуални работници, а семейно събиране се разрешава чак след доказана интеграция. Точкова система – приоритет на квалифицирани, адаптивни кандидати с по-добър профил. Строг контрол за спазване на трудовото законодателство – за да не се превърнат чуждестранните работници в инструмент за потискане на заплатите от страна на алчни предприемачи. Забрана на затворени работнически лагери от дубайски тип и строги глоби за всеки бизнес, изградил подобно гето.

Тук обаче стигаме до чисто философския, принципен капан на либералната демокрация. Тя е изградена върху идеята за универсални права, отворено общество и недискриминация. Но когато масовата трудова миграция носи хора с коренно различни норми като религия, култура, семейни ценности, полови отношения, тя поставя пред либерализма въпроси, на които той трудно може да отговори, без да си противоречи. Можеш ли да бъдеш отворено общество и едновременно да поставяш условия за интеграция? Можеш ли да зачиташ културното разнообразие , но и да изискваш приемане на тукашните демократичните норми?

Отговорът вероятно е да, но изисква силна политическа воля, ясна рамка и като цяло здрава държавност, а не само куха реторика и популизъм и от ляво, и от дясно. Тук хилядите служители на МВР, срещу чиито увеличени заплати се роптае толкова много, биха могли доста да помогнат, и така да оправдаят местата си в бюджетната ведомост. Стига да има кой да изисква подобна дейност от тях.

Европейският опит показва, че проблемът не е самото пристигане на работници от другаде, а в пасивността на местната държава и общество след идването им. В лелеяния Дубай либерална демокрация не съществува – там властва авторитарният прагматизъм. Бихме ли се съгласили на второто, за да не плащаме цената на „многото чужденци“, срещу които все по-шумно мърморим?

За средния българин никога няма да има угодия. В чужбина той е имигрант и трябва да се интегрира, а в повечето случаи не иска, или не му дават, а тук се очаква да толерира различните. Иска развита държава – такава, каквато близо половин век се стремяхме да станем – но не ще работниците, без които тя не може да функционира.

Дошло е време за осъзнаване на един прост и донякъде стряскащ исторически факт – да, вече сме една от „белите страни“. Имаме покупателна способност, която надхвърля тази на съседите ни, а и на доста централноевропейци. Станали сме привлекателно място за живеене на фона на далечни (средноазиатски) или не толкова далечни (балкански и бивши съветски) държави. Няма вариант, при който хем сме богати и работим все по-малко и все по-лека работа, хем не приемаме бачкатори отникъде. Кое от двете избираме? Да не идват никакви узбекистанци насам, но и да не сме част от най-богатия свят, или обратното?

Недостигът на работна ръка само за 2025-а е възлизал на над 260 000 души – предимно в строителство, производство, туризъм, здравеопазване. Българинът не иска тези позиции защото заплатите са му ниски. Друг пък предпочита да си кара на социални помощи или сезонни схеми (или пък не иска сезонна работа, а целогодишна заетост), а трети мисли за емиграция.

За последните шест години България е успяла да привлече над 100 хиляди чуждестранни работници от 65 различни страни, като броят им продължава да расте. Тенденцията е необратима. Въпросът вече не е дали ще дойдат повече чужденци (неизбежно е и трябва да го осъзнаем и приемем), а дали ще имаме достатъчно мъдрост и воля да управляваме процеса – вместо да се правим, че той не съществува.

_{Хроничният недостиг на работници в туризма, строителството и други нискоквалифицирани позиции у нас възлиза на стотици хиляди души, при все по-намаляващ дял на активното българско население.}