Наказателният вот срещу ПП-ДБ концентрира голяма власт у бившия тандем на „Дондуков“ 2, каквато българинът дава веднъж на 15 години. Толкова лоша новина ли е това?
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 6 ноември
Развоят в двата тура на президентските избори и структурният анализ на гласовете категорично показва – българите не бяха много наясно за какво гласуват, но със сигурност знаеха срещу какво гласуват. Балотажът добави близо 600 000 гласа към онези половин милион за Илияна Йотова от първия тур. И това далеч не бяха само пасували избиратели на Румен Радев от априлския парламентарен вот – бяха преди всичко хора, които не желаеха Андрей Гюров и всичко онова, което фигурата му олицетворява, да застане на върха на държавната пирамида. Привърженици на „Възраждане“, „Величие“, на ВМРО и Слави Трифонов, гербаджии и депесари – голяма част от тях попаднаха сред тези 1.1 милиона, пуснали бюлетини за червенокосата първа дама. Ръстът при Йотова за втория тур беше над 100-процентов, докато при Гюров и Кандев – едва 50 на сто.
Антикомунистическата реторика, взета на въоръжение от щаба на двамата гоцеделчевски земляци, придоби иронично измерение и се превърна в своеобразно харакири. Днес именно техният електорат е наричан „новите комунисти“, и не е като да няма защо. Тези хора по същия начин претендират, че притежават единствената „правилна истина“ за бъдещето и обявяват всяко различно мнение за опасно. Както някогашните комунисти налагаха партийна линия, така днес неолибералите цензурират несъгласните – чрез етикети, „политкоректност“ и опити за канселиране. Вместо за свободен пазар и свобода на избора, днес те пледират за все повече забрани, печатане на пари и бюджетна свръхзадлъжнялост. Точно както при несбъдналия се комунизъм, шепа самопровъзгласили се елити опитват да превъзпитават хората и да управляват живота им с методи, които силно напомнят за тоталитарното минало. И българският избирател показа червен картон на всичко това.
И още изводи от тези избори: Борисов и ГЕРБ изиграха пореден актьорски етюд, достоен за „Оскар“. Накараха електората да забрави, че куп влиятелни техни фигури, начело с Вежди Рашидов, кмета на Стара Загора и един евродепутат (плюс дузина кметове на други градове), застанаха зад Йотова още при издигането на кандидатурата й. Формално лидерът им се обяви в подкрепа на Гюров, но това беше класическа мечешка услуга, за която всеки трезвомислещ знаеше, че няма да проработи. Намигване, което малцина забелязаха. Как да закопаеш някого, без той да може да те посочи за виновник и за свой смъртен враг след това? И как да помогнеш другиму, без противниците ти да използват това в негов ущърб? Останалите български политици имат още много да учат, докато стигнат този висш пилотаж на пожарникаря.
Колкото до самия главен пилот Румен Радев, след успеха на балотажа той не само показа нещо много рядко виждано – усмивката си, но и загатна, че е научил някой-друг нов лупинг. Между двата тура бившият президент може би е осъзнал, че така, както е тръгнал да управлява – с открити фронтове във всички посоки, самодоволно и недиалогично, може да слезе от власт точно толкова внезапно и изненадващо за себе си, колкото и се възцари там. Онова, което шепата по-трезви анализатори му подсказаха след първия тур и особено след балотажа, е че трябва да търси поне малко комуникация – особено с партиите и избирателите, които имат близки до неговите трезви позиции във външната политика.
Впрочем, от „Възраждане“ също показаха нетипично за тях помъдряване преди балотажа. За пръв път Костадинов, макар и много уклончиво, застана на нечия страна в спор, в който не участва. За сефте неговият електорат нямаше основание да се срамува от лидера си, а с готовност отиде и подкрепи обединения фронт срещу ортаците на Зеленски и Урсула.
Така се стигна до ситуация, която по-младите избиратели у нас дори не помнят – небивало голяма концентрация на власт у една политическа сила, дори нещо повече – у една фигура в лицето на Румен Радев. Терминът „президентска република“ никога не е звучал по-уместно за фактическия властови баланс у нас, отколкото днес.
За последен път с такива пълномощия разполагаше тандемът Борисов-Плевнелиев преди 15 години. Преди това подобна власт имаха и премиерът Иван Костов и президентът Петър Стоянов преди близо три десетилетия. Цикличността в новата българска история е отчетливо ясна и това не е непременно лошо предзнаменование, колкото и да се гърчат от психотичен ужас жълтопаветните активисти. Опитът от миналото показва, че поне в първите години след установяването на подобен управленски монопол, държавата ни се развива във възходящ, а не в низходящ тренд. Проблемите настъпват едва след като се стигне до открита вражда между правителство и президентство след засилване на корупционните практики в изпълнителната власт. Това може да се резюмира в легендарната реплика на Петър Стоянов към Костов „Иване, кажи си!“ от април 2001-а, изречена в предаването на Кеворкян „Всяка неделя“. Ще има ли подобна реплика от Илияна Йотова в обозримо бъдеще – „Румене, кажи си?“. На този етап изглежда твърде рано да се очаква нещо подобно. И всеки, който бълнува близък подобен развой, влиза в ролята на гладната кокошка, сънуваща просо.
Гениалната българска поговорка описва реална политическа ситуация: група хора, подложени на продължителен недостиг – храна, власт, пари, спокойствие, стесняват когнитивния си филтър до съответната липсваща ресурсна единица. Това е класически пример за т. нар. опозиционен идеализъм – маргинализирани партии, живеещи в собствен балон в социалните мрежи, чертаят грандиозни планове за революция, управленски програми и коалиционни формули, без да имат реална база за осъществяването им.
Но да се върнем към концентрацията на власт у тандема Радев-Йотова. На първия тур някои хора не без основание си помислиха, че премиерът е готов с финт да я избегне и да жертва президенството, за да не сгъстява още повече налягането на очакванията към управлението си. Този филм Борисов го играеше цяло десетилетие, издигайки неизбираеми кандидатури и открито или тайно флиртуваше с „градската десница“. Доколко това му донесе успех или нанесе вреда е трудно да се каже, но едно е сигурно – осигури му политическо и управленско дълголетие, за каквото на този етап Радев все още може само да мечтае.
Историческите примери показват, че българският избирател обича да създава подобна концентрация на власт – тя му е интуитивно присърце, но невинаги е получавал достатъчно добър шанс да я легитимира. Стоварването на максимална отговорност върху плещите на един човек изглежда точно толкова лесно и примамливо, колкото и отнемането й впоследствие. В това се състои както големият риск, пред който сега е изправен Радев, така и неговият исторически шанс, даван от тази нация веднъж на всеки 15-ина години. Цикълът може би ще се затвори окончателно на следващите избори у нас – общинските другата есен. Те ще са вероятно последните, на които Румен Радев и хората му ще получат подобен кредит на доверие. След това вече ги чака по-сериозно търсене на отговорност и пресмятане кои очаквания са били сбъднати и кои не. Традицията надали ще бъде нарушена и в най-добрия случай след 4 години на Радев ще му е нужна ясна коалиция, за да продължи да обитава „Дондуков“ 1.
Ако вече не е започнал да мисли с кого би могъл да се коалира, значи е закъснял. Но резултатите от балотажа и поведението му след него подсказват, че може би е започнал…
