“Да се изкача до най-високото стъпало. По-нагоре само – фъх – небе!”. Начинът, по който Калоянчев изговаряше тези думи на Големанов, ще кънти завинаги в главата ми. Като малък слушах плочата с драматизацията безброй пъти, и никога не ми омръзваше. Смеех се със Стоянка Мутафова като баба Гицка и Парцалев като Горилков, но най-много се възхищавах на Калата като великия герой на Ст. Л. Костов. “Листец, листец, зелен листец, буково дървоооо…”, припяваше си Големанов любимата песен на Стамболов…

Ами “Криворазбраната цивилизация” и мосю Маргариди в постановката на диктатора Хачо Бояджиев от 1974-а? Колко пъти сме го гледали, колко нови години сме посрещнали с този мюзикъл? Колко пъти сме си тананикали “Да беше Данте жив, написал би щастлив един голям сонет за теб, ма шер Анет”?

Калата го няма вече. Голямото сбогуване с незаменимите, което започна в началото на миналата година, уви, продължава.

Вече не притежаваме онази потребност да идолизираме, каквато сме изпитвали някога. Има ли днес актьори, обичани толкова, колкото Калоянчев тогава? Днес нямаме време да се концентрираме достатъчно върху нещо, за да го обикнем истински. Не е далеч денят, когато нищо и никой няма да ни липсва болезнено.

Да, ужасяваща е мисълта, че след още няколко години може да останем без истински кумири. В деня, в който си отиде и последният обичан актьор, каквито бяха Калоянчев, Коста Цонев, Велко Кънев, Георги Русев или Димитър Манчев, може дори да не изпитаме болка от констатацията, че вече не ни пука дали ще ни има и нас самите.

Затова нека днес се сбогуваме с Калата с цялото внимание и съсредоточеност, която този голям актьор заслужава. 24 от страниците във февруарския BIOGRAPH са отредени за него. Мир на праха му.