Плюсове и минуси на втория сезон на „Трейтърс“

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 13 ноември

Новият сезон на риалити-стратегията „Трейтърс: Игра на предатели“ стартира с подозрително голямо закъснение в есенната програма на bTV. Циркулират всевъзможни слухове за снимачни и технически проблеми на продукцията и за стремежа на телевизията да спести бюджет от всичко, от което може да се спести. Според някои запознати с вътрешните дела, истинско чудо е, че второто издание на формата изобщо вижда бял свят. Нас като зрители обаче тези задкулисни детайли слабо ни вълнуват – интересува ни дали крайният продукт е качествен и дали съдържа някаква стойност извън чистото развлечение и първосигналното зрелище, към което риалити жанрът успя да ни пристрасти.

И наистина, не може да се отрече – това шоу, наред със „Стани богат“ по същата телевизия, е сред редките примери на забавление, което напряга мозъчните гънки и стимулира невронната активност в черепната кутия на наблюдателя. Главната причина за това е самият му замисъл – надлъгване, познато от настолни игри като „Мафия“ и „Върколаци“, изискващо артистичност, самообладание и аналитичен ум. Вторият благоприятен фактор е спазването на стриктна формула, написана от холандските създатели на формата. Точно както и при „Стани богат“, тукашните продуценти имат много малка свобода за импровизации, затова и рискът да направят погрешна стъпка е почти нулев. Ключовото усилие за тях е да направят удачна селекция от участници и да подберат тримата (тази година – четирима) предатели сред тях, които ще елиминират „праведните“.

Да отворим една скоба за нещо, което малко зрители знаят: вдъхновението за формата идва от истинска история, и то много драматична. Нидерландският флагмански кораб „Батавия“, превозвал несметни богатства, претърпява корабокрушение през 1629 г. край Австралия. Оцелелите пътници и моряци са блокирани на малки необитаеми острови, където психопатичният търговец Йеронимус Корнелис поема контрол и организира кървав метеж. Воден от параноя и алчност, той съставя тайна група от съучастници, които в продължение на два месеца систематично избиват по най-жесток начин над 100 от останалите корабокрушенци, без никой да знае на кого може да се довери и на кого – не.

Сега да се върнем на кастинга, който е най-важната съставка за успеха на подобно шоу. Миналата година той беше достатъчно балансиран и ефикасен и мнозина още тогава се съмняваха, че при втория сезон ще се постигне толкова успешна сплав от типажи. От друга страна беше ясно, че желаещите да участват сега ще са много повече след успешния дебют на шоуто у нас.

Сред новите 25 участници личат немалко успешни и интригуващи имена, въпреки че преобладаващото зрителско мнение е, че има и доста „невзрачни“ личности, които трудно се открояват и за публиката е трудно дори да запомни имената им. Миксът от известни спортисти, певци, риалити-герои и актьори (за тях това шоу е като поредна благодатна роля в кариерата) изглежда балансиран.

Изборът на предатели според повечето зрители обаче можеше и да е по-добър. Основен дразнител в тайното трио е образът на Милен Керемидчиев – бивш зам. министър на икономиката и външните работи, а после и кандидат-депутат от партията на Слави Трифонов. При него умът и интелектът са налице, но остават на втори план за сметка на леко комична медийна суета и стремежа за популярност на всяка цена. Тези дни в киносалоните се завъртя рекламен трейлър на някаква комедийна халтура със сексбомбата Златка Райкова и любимия й гримьор Цецо Андреев, в която Керемидчиев учудващо се е съгласил да играе една от главните роли. Парадоксът в неговия образ е, че той опитва да съчетава снобската претенциозност на жълтите павета с жълта слава от по-нискочестотен регистър. Фигурата на неговия предшественик – предателя от първи сезон Даниел Бачорски – беше коренно различна. Докато той се прави на глупак и „полезен идиот“, а всъщност е умен и коварен, при Керемидчиев изглежда по-скоро обратното.

Тук стигаме до основния риск да ти се падне ролята на предател в „Трейтърс“ – ако имаш комбинативен ум, той ти е от голяма полза, но ако се окажеш по-скоро въздух под налягане, това лъсва много по-бързо, отколкото ако се криеш в масовката.

Ако обаче не ти се е паднало да си в тайния кръг на екзекуторите, рисковете са не по-малки. В това моментално се убеди един от най-задълбочените анализатори на риалити форматите у нас – Неделчо Богданов (участник в „Игри на волята“ и водещ на ютюб канала „Надкаст“). Видя се нагледно, че в това шоу да имаш аналитичен ум и умения в комуникацията невинаги е предимство. Ако представляваш заплаха за предателите с качествата си, можеш да изхвърчиш още при първите елиминации.

Новост тази година е и локацията – резиденцията „Евксиноград“ край Варна, построена от княз Батенберг преди 140 години. Така българското шоу спази наложената от някои чужди издания традиция за снимките да се използват замъци, които иначе са недостъпни за простосмъртни посетители. Това придава допълнителен аристократизъм и познавателна стойност за публиката.

Като плюс на шоуто за втори сезон поред може да се изтъкне фигурата на водещия. Владо Карамазов е сред онези актьори, за които обичаме да казваме, че имат успех най-вече когато им се падне „да играят себе си“. Така например беше в един от най-силните и недооценени български сериали – „Дървото на живота“, докато в значително по-популярния „Дяволското гърло“, или пък в риалити-формата „Сървайвър“ беше по-скоро обратното. В „Трейтърс“ е неоспоримо, че Карамазов пасва идеално на диаболично-ироничната си роля. Удоволствие е да се гледа всяка сцена с негово участие.

Сред минусите и тази година е изобилието от „синхрони“, които отново трябва да компенсират недостатъчното количество воайорски заснети автентични диалози. Участник седи пред камерата и отговаря на редактор зад кадър, който ловко го насочва в определена посока. Обясненията на мислите и постъпките звучат изкуствено и режисирано. Спонтанността в разсъжденията в повечето случаи изглежда преиграна и дори продиктувана.

При формати като „Мастършеф“, „Игри на волята“ или „Сървайвър“ тези сихрони не са чак такъв дразнител, защото там нещата се решават другаде – в реални сблъсъци, където всеки състезател печели или губи заради качествата си. В „Трейтърс” самите игри обаче изглеждат до голяма степен формални и нито един зрител не ги следи със затаен дъх. Най-интересни са автентичните диалози между участниците, които заговорничат или се подозират един-друг. Ако монолозите пред камера и редактор зад нея са по-малко, за сметка на реалните подслушани разговори, реализмът и напрежението биха били значително повече.

Но все пак – в днешния доминиран от сеирджийски формати ефир, в който конфликтите между играчи, подигравките към някои от тях и предварителната драматургия от продуцентите съставят 99 на сто от излъчваното съдържание, „Трейтърс” си остава живителна глътка въздух за по-интелигентната аудитория. Нещо като партия шах, разиграваща се насред турнир по белот или табла. Повдигането на въпроси като тези за лоялността и предателството, за доверието и егоизма, за коварството и самозаблудите, превръща това шоу в много повече от лъскаво риалити-развлечение. Способен ли си да се владееш хладнокръвно, дори и когато разполагаш с важна информация, засягаща съдбата на най-близките ти хора? Готов ли си на безпощадни действия срещу онези, които иначе смяташ за приятели? Как би се защитавал, ако те набеждават за нещо без основание?

„Трейтърс“ наистина е рядка телевизионна птица, част от „Червената книга“ на предавания, застрашени от изчезване у нас. Трябва да се радваме, че bTV все пак е отделила средства и време за него, но и да съжаляваме, че то не се радва на рейтинга и популярността, които заслужава.