Със сигурност имаме и по-добри филми от този, но воплите на нацупени критички срещу кинокласацията на БНТ са жалки и далеч по-срамни от подреждането в нея

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 12 юни

Отново смешен плач в медийния шум. Съвпадението с воя срещу очите на цар Самуил е случайно. Или може би не съвсем.

„Време разделно“ спечелил зрителска класация за любим български филм на всички времена. Боже, как може, какъв срам, бесни сме, какви са тия хора, дето са гласували за този поръчков филм, изригнаха нацупени критички, тв водещи и обикновени сноби в първите часове след гала-финала по БНТ.

У нас каквото и да стане, дори и с най-добри намерения да е направено, винаги ще се намери кой да го оплюе – веднъж за да се направи на интересен и важен и втори път – за да хвърли камък по неукия и прост народ, към който по някаква случайност принадлежи.

Толкова ли е сложно да се осмисли и осъзнае, че тази класация не беше за „най-добър“, „най-качествен“ и „най-смислен“ филм, а за любим филм на българите? Даже по-точно не на всички българи, а най-вече на онези, които не ги мързи да си вдигнат телефончето и да пратят един есемес с него.

Това не са нито Оскари, нито „Златна палма“ от Кан, нито даже „Златна роза“ от Варна. Това просто беше един чудесен повод в продължение на половин година да гледаме добро българско кино и да се вълнуваме с него. Ако го нямаше елементът с гласуването и класирането, щеше ли да има такъв интерес? Едва ли. А и толкова много ли са хубавите инициативи на обществената ни телевизия, че да подминаваме тази с лека ръка и да си позволим да не я похвалим? Но нейсе, важното е, че покрай това някакви кисели снобки и измислени критички също получиха своите 15 минути слава.

И все пак – защо се стигна до този краен резултат, който толкова много ги учуди? Аз лично също не бих гласувал за „Време разделно“. Вероятно дори не бих го сложил и в десетката, но изобщо не се изненадвам от победата му. Във време, когато религиозното и етническо протиповоставяне е част не само от българската, но и на световната действителност и е основна тема в медийната среда, първичната реакция на много хора в полза на творба, която нескрито експлоатира антагонизмите, е повече от логична.

„Затрудних се в избора, честно… Всички номинации са мили и предизвикват сантимент… освен един, който ме настръхва от ярост и гласувах за него… Време разделно!!!“. Ето само един коментар от интернет-форум, който в синтезиран вид обобщава цялата мотивация на гласуващите. Забележете и липсата на кавички. Да, победител в класацията е не толкова филмът на Людмил Стайков, колкото разделното време, в което живеем.

Учудващо ли е, че в година, когато обезглавяванията на християни са зловещо риалити-шоу от новинарските емисии, а не визуални ефекти от холивудски продукции, най-много българи са гласували за екранизацията по романа на Антон Дончев, който, о какво съвпадение, третира подобна тема? Сигурно същите дълбоко учудени от резултата хора продължават и да се изненадват, че националистическите партии, подклаждащи омраза и противопоставяне, са все по-голям хит в политическите системи на цяла Европа…

Но стига толкова съм се опитвал да мотивирам избор, който самият аз не бих направил. Това, че не съм съгласен с една класация, обаче далеч не пречи да я смятам за обективен и логичен факт.

Апропо, една скоба – навремето, когато „Време разделно“ излезе по кината, в гимназията имахме гости от Италия, наши връстници на 18 години. Заведохме ги да го гледат, в тогавашното кино „Сердика“. Не беше под строй и по задължение, въпреки че и такива неща се случваха в онези времена. Италианците изгледаха филма на Людмил Стайков с отворени усти – стреснати, шокирани, но също така и впечатлени и развълнувани. Филмът беше успял да ги докосне – с играта на Йосиф Сърчаджиев, Руси Чанев, Аня Пенчева, Васил Михайлов… С музиката на Георги Генков. Да, още тогава ние не спирахме да им обясняваме колко съмнителни откъм историческа достоверност са събитията на екрана, че това е поръчана от държавата суперпродукция и т.н. и т.н. Но това не им повлия. Не е повлияло очевидно и на комисията в Кан, която беше селектирала филма за прожекция извън конкурсната програма на тамошния фестивал… Правдив или пропаганден, добър или не чак дотам – „Време разделно“ беше и си остава събитие, което не можеш току-така да изтриеш от паметта си.

Да, донякъде е жалко, че заради него със славата на победител в класацията на БНТ не се окичиха далеч по-достойни, симпатични и истински наши филми – „Всичко е любов“, „Оркестър без име“, „Господин за един ден“, „Козият рог“, „Опасен чар“, „Вчера“… Шедьовър като „Двойникът“ даже не стигна до финалната десетка. Да не говорим и за отсъствието на скорошни филми в нея, а има доста добри и любими такива – „Мисия Лондон“, „Дзифт“, „Тилт“, „Love.net”, “Операция Шменти-капели“…

В крайна сметка, това, което ще остане отвъд опитите на някои хора да се извисят над „простолюдието“, е добре замислената и прилично реализирана идея на БНТ. Да, гала-вечерта си имаше своите слабости. В тази телевизия така и няма да се научат да правят стегнати и шлифовани откъм сценарий церемонии. Не могат да се научат дори да си осветяват студиото като хората. Но важното е, че нещо се случи. Хората гледаха, съпреживяваха, връщаха лентата на времето години назад. Някои от тях и гласуваха. Други предпочетоха да гледат Джокович и Вавринка на тенис-корта в Париж, а после – и да помърморят срещу разделното време в интернет. Простено да им е.