Тазгодишните “Оскари” искаха да останат в историята с нещо съвсем друго, но съдбата им се подигра напълно заслужено

Един от многото шедьоври на Уди Алън – “Финал по холивудски” – разказва за режисьор, обзет от внезапна пълна слепота, който въпреки това решава да снима новия си филм. Довършва го, без да вижда абсолютно нищо. Американската критика го съсипва, но в Европа получава ласкави отзиви за “оригиналното си и талантливо произведение”.

Тазгодишните награди “Оскар” – и като номинации, и като победители и цялостна церемония – породиха основателни аналогии с комедията на Уди. В желанието си да отговорят на критики от предишни години, киноакадемиците взеха поредица от прибързани почти до паника решения и в крайна сметка раздадоха може би най-абсурдните, необективни, но “политически коректни” статуетки в цялата история на   тези престижни отличия. Което, разбира се, няма да попречи на мнозина да ги обявят за брилянтни и гениални.

Финалната развръзка на церемонията, когато нискобюджетен, трогателен и съкровен, но насочен към доста тясна аудитория филм грабна най-важната статуетка под носа на масово фаворизирания рекордьор по номинации “Ла Ла Ленд”, и то след огромния гаф първоначално да бъде оповестено обратното, беше като шамар за консервативния холивудски елит. При това – зашлевен буквално пред олтара му, насред “Кодак тиътър” в Ел Ей.

За да не получава повече обвинения в расова дискриминация, тази година Киноакадемията беше променила регламента на вота и гласуващите, прибавяйки сред тях предимно тъмнокожи членове. Така се стигна до небивало присъствие на афроамериканци сред номинираните, като това дискриминира далеч по-достойни кандидатури от други филми. Като за капак триумфът на “Лунна светлина” с три от най-важните статуетки (филм на годината, адаптиран сценарий и поддържаща мъжка роля) е безпрецедентен, тъй като увенчава продукция, на практика напълно непозната за широката аудитория киномани. Ако главната мъжка роля в него не бе раздробена на три равни части, почти сигурно и тя щеше също да бъде наградена с “Оскар” – в името на малцинствата, политическата коректност и изчистването на холивудската гузна съвест.

Впрочем, нещо подобно се получи и през 2009-а, когато световният феномен на Джеймс Камерън “Аватар” не получи статуетка за лента на годината, а вместо него беше отличена “политически коректната” фронтова драма за Ирак “Войната е опиат”, която в много държави (включително и у нас) дори не стигна до прожекции в киносалоните.

Не че сега “Лунна светлина” е слаб филм – напротив. Дори има своеобразна справедливост в неговата победа над захаросания, симпатичен и уж непретенциозен мюзикъл с носталгична атмосфера, който по редица конюнктурни причини се бе изравнил с най-легендарните ленти на киното по брой номинации (цели 14). “Ла Ла Ленд” просто уцели бингото да се състезава в сезон, когато академията искаше на всяка цена да покаже различност, изтънченост и толерантност. Затова спокойно може да се каже, че шестте статуетки, които получи (точно колкото прогнозирах преди 3 седмици), са дори леко над реалните му достойнства и заслуги.

Подобно на “Лунна светлина”, механично фаворизиран тази година беше и “Манчестър край морето”, получил статуетки за оригинален сценарий и главна мъжка роля (от общо 6 номинации). Има нещо вече почти перверзно в това продуценти и режисьори все по-често да търсят максимални дивиденти от експлоатиране на семейни трагедии, дълбоко лични психологически драми и въобще патологично-девиантно поведение на героите си, и то когато не става дума за история по действителен случай, а за изцяло измислен сюжет. Колкото и добра да е играта на Кейси Афлек като покрусения от загубата на семейството си мъж на средна възраст, тя по никакъв начин не прави по-правдоподобна чисто фактологическата страна на тази кой знае с каква цел скалъпена трагедия. В това отношение “Лунна светлина” (базиран върху автобиографична пиеса на Теръл Алвин Маккрейни) поне е много по-реалистичен, откровен и социално-значим филм и слава Богу, че надделя над снобските фантасмагории.

Иначе сред номинациите за лента на годината имаше поне две продукции по действителни събития, които всеки друг сезон може би щяха да получат основната статуетка – шедьоврите “Възражение по съвест” на Мел Гибсън и “Лъв” на Гарт Дейвис. Повече награди от тази за звук заслужаваше и брилянтната фантастика с философски и морални послания “Първи контакт” на Денис Вилньов.

Въобще излагацията тази година беше типично по холивудски – хем грандиозна заради гафа от финалните минути, хем пропита с ирония – заради уж добрите намерения на киноакадемията, довели до почти отблъскващо деформиране на критериите в селекцията и крайните победители. Никога списъкът с незаслужено пренебрегнати имена и филми не е бил толкова дълъг. Но холивудският елит явно беше твърде зает да води войната си с Доналд Тръмп и твърде фокусиран върху излъскването на имиджа си. Затова и, аплодирайки на крака любимата си Мерил Стрийп, някак си пропусна да забележи, че е станал обект на масови подигравки в 225 държави по света. А в Щатите телевизионният рейтинг на церемонията се смъкна надолу с цели 4 процента.

Палец нагоре за bTV Cinema

bTV Cinema влага все повече старание в отразяването на най-бляскавата церемония в света на киното. Тази година нищо чудно рейтингът да е бил рекордно висок. Стикерът “ОСКАРИТЕ – от 23 часа”, залепен в ъгъла по време на стартовото предаване на “Гласът на България” по bTV със сигурност е закотвил доста зрители на нишовия канал още преди полунощ. И никой не може да ги вини, че съобразно рекламата и в небрежно неведение са очаквали да гледат директно церемонията, а не коментарно студио, интервюта и репортажи, предшестващи я с цели 4 часа. Като изключим този евтин рейтингов трик, от bTV Cinema наистина се представиха отлично – с внимателно подбрани гости в красивия интериор, изчерпателни видеоматериали и компетентен коментар от двамата водещи. По време на церемонията преводът беше приличен, а спомагателните включвания на експерта Владимир Трифонов – навременни, полезни и ненатрапчиви.