Новият филм на Стефан Командарев е смислен, реалистичен и перфектно заснет, но песимизмът му изглежда форсиран

Стефан Командарев е може би „най-експортният“ български кинорежисьор – филми като „Пансион за кучета“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и „Съдилището“ са еднакво известни и уважавани колкото у нас, толкова и в чужбина. Умишлено употребих думата „уважавани“, а не „харесвани“, защото забавлението на широката публика сякаш е последното нещо, което интересува този талантлив наш творец. За него е далеч по-важно с филмите си да казва смислени неща, да отправя послания, да прави безпощадна дисекция на съвременното общество – не непременно тукашното, но най-вече и основно на него – изтъкано от патологични ценности и нрави и усещане за някаква обреченост и пустота.

Новият му филм „Посоки“ не е изключение от тази традиция. Макар и с привидно комерсиална и свръхинтригуваща фабула – мозайка от „таксиджийски истории“, повечето от които преплетени една с друга, той отново е болезнено, на моменти направо документално реалистичен, вторачен в човешките проблеми и, познахте – обезкуражаващ. Някъде в цялата тази тъмнина може и да се прокрадва лъч светлинка, плаха надежда, че животът все пак продължава и че доброто у хората (българите) в крайна сметка може би ще надделее. Макар и изпъстрен със забавни моменти, чудесният сам по себе си сценарий обаче бяга като дявол от тамян от всякакъв немотивиран оптимизъм. Между дузината истории няма нито една, която да накара зрителя в крайна сметка да се чувства добре, да излезе щастлив от киносалона, да поеме дълбоко въздух и да се радва, че все пак живее, и то точно тук, в България.

Преди да изтъкна немалкото достойнства на „Посоки“ ще направя едно обобщение в аванс, което резюмира и прогнозата ми защо това ще е поредният филм, оценен повече в чужбина, отколкото у нас. Когато го гледах на специална предварителна прожекция, после моя близка ме попита за мнението ми и дали да ходи да го гледа, когато го пуснат по кината (в над 40 салона едновременно, както разбрах от дистрибуторите). Отговорих й, че е сериозен, смислен и интересен филм, който те кара да се замислиш, но не си представям как би излязла доволна от киното след края му. И че е по-добре да изчака да го пуснат по телевизията.

Да, това е накратко ситуацията с „Посоки“. Веднъж седнал да го гледаш, няма как да останеш безучастен към него. Невъзможно е да не оцениш историите (почти без изключение базирани на действителни случки), чудесната игра на някои от най-добрите наши актьори, ненатрапчивата режисура и изненадващо виртуозната камера на младия оператор Веселин Христов. Епизодите са заснети свръхреалистично – повечето в един-единствен кадър – след старателни предварителни репетиции и отработване на всички локации и гледни точки. Диалогът е автентичен, наситен с динамика и емоции, има доста моменти с черен хумор, а някои от монолозите буквално те хващат за гърлото. Софийската действителност е представена такава, каквато е – без напудряне, но и без целенасочено търсене на грозното и неугледното в нея.

Зуека в свръхдраматичната роля на притиснат от кредитори човечец, който намира най-бруталния изход от ситуацията, в която е поставен. Блатечки в поредния си силен образ на чаровник с добро сърце. Иван Бърнев, Васил Банов, Стефан Денолюбов, Ирини Жамбонас, Герасим Георгиев-Геро, Георги Кадурин, Юлиан Вергов, Димитър Баненкин, Стефка Янорова, Николай Урумов… Присъствието на всеки от тях е не просто запомнящо се – то е трудно да се забрави току-така.

И все пак, към края на тези 100-ина минути всичко започва да идва в повече. Песимизмът, нихилизмът, пустосването на държавата, в която живеем (да, не е пропуснат и изтърканият лаф за Терминал 1 и Терминал 2), напомнянето, че синчетата на комунистическите величия днес пак живеят самодоволно, само че в градове като Виена… Както и обезверението, че Бог със сигурност не съществува, щом като допуска да се случват всички тези неща, които филмът толкова майсторски разказва.

От един момент нататък „Посоки“ сякаш започва да злоупотребява с доверието, което е вдъхнал. Макар и нито за миг да не излиза от почти документалната си автентичност, те кара да се питаш дали все пак тъмните краски не са прекалено сгъстени. Наистина ли това е светът, в който живеем, наистина ли цялото това нещастие е около нас, наистина ли всичко е толкова безднадеждно?

Командарев никога не подценява публиката си и затова заслужава респект. Но в случая някак си леко я е надценил. Колкото и силна да е потребността на хората от качествено и същевременно смислено кино, малцина са тези, които биха платили по десетина лева, за да получат подобна инжекция социален, политически и морален нихилизъм.

Лично аз излязох от киносалона удовлетворен, но и леко подтиснат. Обстоятелството, че това беше специална прожекция, до голяма степен спасяваше настроението ми. Със сигурност бих го харесал много и когато го дават по телевизията. Но ако съм завел приятелка или пък цялото си семейство на кино, честно казано, не съм сигурен, че нямаше да съжалявам за похарчените пари.

Тук стигаме до лайтмотива на тази рецензия. Чудесно е, че има филми като „Посоки“ – искрени, дълбоки, заснети с майсторство на световно ниво. Но е и тъжно, че липсата на мярка и чувство за баланс, както и безразличието към съвсем нормалната потребност на измъчените ни души от малко оптимизъм, все още имат доминираща роля в така нареченото „фестивално българско кино“. Представям си какво ще е, ако опитен и способен кинаджия като Командарев изведнъж реши да бъде и малко позитивен. То ще е направо истински шедьовър…