Смърт на живо

on

Сбогуването с Боян Петров

(списание BIOGRAPH #81, юни 2018)

img_1289

Досега не бяхме губили човек по този начин. Не бяхме съпреживявали загубата му толкова продължително и болезнено. Мисълта, че този мъж вече няма да е сред нас, дни наред съжителстваше с надеждата, че Боян все пак ще оцелее, че ще се завърне от Хималаите за пореден път.
Навремето, когато Христо Проданов намери смъртта си на Еверест, медийното пространство беше коренно различно. През 1984-а нямаше Интернет, телевизиите предаваха внимателно филтрирана информация и единственото, което всички сме запомнили от тогава, бяха думите на радиста Стефан Калоянов до него. “Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе идват хора. Моля те, не заспивай! Не-за-спи-вай!”. Трагизмът и мъката тогава бяха сподавени, контролирани, поносими.
Сега драмата с Боян Петров се разгърна на живо, в реално време пред очите ни. В централните новини, радиоефира и смартфоните ни. Фейсбук и другите социални мрежи клокочеха от вълнение, фалшиви новини, жалки опити на сайтове и отделни хора да си направят малко евтина реклама. Но имаше и истинско, неподправено състрадание.
Жалкото е най-вече това, че този мъж трябваше да загине там, под Шиша Пангма, за да осъзнаем колко важен е бил за нас – не толкова с подвизите си по върховете, колкото с изследователската и екологичната си дейност, със смелостта да отстоява позициите си и никога да не се отказва – независимо от ударите, които съдбата му нанасяше. Мисълта, че трябва да загубим някого, за да го оценим, никога не е била толкова болезнена и подтискаща, колкото сега, след гибелта на Боян.
Той беше такъв човек, че сега дори и смъртта му ни се струва режисирана от самия него, част от неговия сценарий. До такава степен беше различен от повечето от нас, че сигурно е усещал – няма никакъв друг шанс да се доближим, да стигнем поне малко до неговото ниво на съзнание, освен ако той не си тръгне оттук.
Е, тръгна си. Съзнателно или неволно – няма значение. За нас освен тъгата, че сме загубили един от малкото силни хора наоколо, остава и опустошителната мъка, че само смъртта е в състояние да ни извади от посредствения и безхаберен транс, в който живеем. Нечия чужда смърт или нашата собствена. Дано се съберем някога някъде отново, Бояне!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s