Психическите проблеми, наркотичната зависимост и самоубийствата са неща, които у нас по традиция се подминават като маловажни. Какво трябва да се случи, за да ги вземем насериозно?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 22 юни

Защо самоубийството на Антъни Бурдейн – симпатичния готвач-пътешественик от предаванията по CNN – разтърси толкова много целия свят, включително и нашата страна? Със сигурност не само защото кулинарните предавания стават все по-модерни, а той беше всеобщ любимец с циничното си, но и вдъхновяващо чувство за хумор.

Смъртта на 61-годишния Бурдейн подейства като шок, защото неговият живот изглеждаше буквално съвършен. Трудно е дори да се степенуват по важност нещата, заради които той беше за завиждане – достатъчно богат (имаше повече пари, отколкото някога си е представял, че ще има, и колкото би могъл да изхарчи – по думите на собствената му майка), добре поддържан и изглеждащ за възрастта си, с професия, която му позволява да обикаля най-екзотичните места на планетата, признат и обичан както от широката публика, така и от колегите си, харесван и от жените – та негова приятелка беше една от най-красивите италиански актриси – Ася Ардженто… Получаваше награди, издаваше книги, познаваше се с президенти на държави. Някои хора се депресират, когато внезапно останат без работа, когато не се чувстват необходими за никого, но неговият случай не беше и такъв – намираше се в разгара на снимките за тв поредицата си, а екип от оператори и редактори на сутринта след самоубийството му напразно го чакаше пред близък ресторант във френската провинция.

Броени дни преди най-известния готвач и пътешественик, сложи край на живота си и известната американска модна дизайнерка Кейт Спейд – 55-годишна, омъжена и с дъщеря на 13. Няколко години по-рано подобна смърт избра и приятелката на Мик Джагър, 49-годишната Лорън Скот – бивша манекенка, а по-късно много уважаван дизайнер и знаменитост във Великобритания. Наскоро по такъв начин от този свят си отидоха и певците Крис Корнъл от „Саундгардън“ и Честър Бенингтън от „Линкин Парк“, актьорът Робин Уилиямс, дизайнерът Александър Маккуин и дори две звезди от порноиндустрията.

Може ли да се говори за епидемия от самоубийства? В шоубизнеса, където психическото напрежение, депресиите и злоупотребата с алкохол и наркотици са често срещано явление вече десетилетия наред, те вече се приемат едва ли не с равнодушие. Но статистиките показват, че самоубийствата стават все по-честа причина за смърт сред всички социални прослойки.

За България данните са направо шокиращи. Само инфарктът, инсултът и диабетът отнемат повече животи. Според Демографския институт около 6000 души у нас всяка година правят опит за самоубийства, а успяват около 1600 от тях – близо два пъти повече от официално обявяваните от Националния център по обществено здраве към Министерския съвет. Нека го кажа и по друг начин – всеки ден средно 16 българи опитват да сложат край на живота си и 4-5 от тях успяват. Това ни нарежда на челно място в Европейския съюз по самоубийства наред с Литва и Унгария.

За Европа средното съотношение между суицидни опити и такива, завършили със смърт, е между 10:1 и 8:1, докато у нас е около 4 към 1. Все по-често се случват и колективни самоубийства, както и съчетаване на самоубийство с убийство на друг човек.

Разбира се, тук дежурната мантра е, че тягостната действителност наоколо е причина за всичко. Едва ли не държавата, политиката и икономическата ситуация подтикват хората да слагат край на живота си. Това може би е вярно в доста случаи, но в много повече е просто удобно оправдание, един вид заравяне на главата в пясъка.

Общественото отчаяние и издевателската политическа система са само един от факторите. Но в напредналите, хуманни и високоразвити държави броят на самоубийствата също расте, така че това не може повече да бъде сочено като основна причина.

Тя трябва да се търси преди всичко в срива на психичното здраве – и по света, но най-вече у нас. Според актуални статистики, около 2 милиона българи, или около 30 на сто от населението, имат някаква форма на пхихични проблеми. Над 11 на сто страдат от тревожни разстройства, а над 6 на сто – от трайна депресия. Изобщо не са редки случаите и у нас на хора, които привидно нямат никаква причина да са недоволни от живота си, но приключват с него – просто вследствие на някакъв импулс, на внезапен срив на психиката, останал незабелязан от околните.

Но в България повече от всякъде другаде на този тип нестабилност се гледа с лошо око, подигравателно или просто с атавистичен страх. „Луд“ у нас е обидна дума, клеймо, което не подлежи на амнистия и разбиране. В общественото съзнание просто няма нагласата да се търси психическо разстройство като първопричина за някаква постъпка. За българина е много по-лесно да приеме, че някой просто е зъл, непоправим престъпник, лош човек, неспасяем алкохолик или лека жена, отколкото да се опита да потърси обяснение за действията му в нарушеното му психическо здраве.

Всеки от нас има поне един такъв познат, роднина, съсед или колега, когото предпочитаме да мразим или се страхуваме от него, вместо по някакъв начин да се опитаме да му помогнем или поне да го разберем.

Именно това безразличие, или най-малкото подценяването на проблема с психичното здраве, все по-често ще става причина за трагедии, които като в омагьосан кръг ще депресират нови и нови хора. На Запад професионалната психотерапевтична помощ отдавна е част от ежедневието на хората. Наскоро дори професионалните играчи от НБА подеха цяла кампания и поредица от изявления, с които показаха, че депресията и паник-атаките са били част от живота им, но не е срамно да признаеш за съществуването им и да започнеш битка с тях. Докато тук все още се смята за срамно да потърсиш дори елементарен съвет от специалист, а на психиатрите и психоаналитиците се гледа едва ли не като на луди наравно с пациентите им.

Самоубийството на симпатягата Бурдейн насочва вниманието и към още един аспект от психичното здраве – влиянието на наркотиците. Независимо дали си в етап на редовна употреба (в близкото минало готвачът е бил сериозно пристрастен и то към най-опасните видове дрога), или в период, когато уж си се изчистил от тях, пораженията, които те нанасят върху съзнанието, особено ако то е и генетично по-податливо към такива, са трайни и често пъти фатални. В България обаче все още се смята за „гъзарско“, напредничаво и едва ли не по-интелектуално да се друсаш с какво ли не, а на зловещите странични ефекти от това никой не обръща внимание. Стига се дори до отвратителни медийни примери за това как на хора с видими проблеми и зависимости се гледа сеирджийски и подигравателно, а не със съчувствие и загриженост. Помните ли цирка, който „Биг Брадър“ устрои със злочестата певица Дебора в последния ВИП-сезон? В предаването на Карбовски също нерядко гледаме интервюта, в които някой бива демонизиран и сатанизиран, без да се търси неговата гледна точка и без дори да се зададе простичкия въпрос – възможно ли е този злодей да не е въплъщение на Дявола, а просто да има нелекуван психически проблем?

Антъни Бурдейн беше човек, който приживе правеше много хора щастливи с работата си. Той обаче би могъл да бъде полезен и с трагичната си смърт – ако поне малка част от онези, които днес скърбят за него, си зададат някои от повдигнатите по-горе въпроси. И ако не само в Америка, но и у нас на психичното здраве започне да се гледа с нужната сериозност и зрялост, а не повърхностно, както по принцип сме свикнали да се отнасяме към всичко.