Окей, признавам – има един момент, който приех с лека насмешка и който постави под голяма въпросителна целия, дотогава безпощадно правдоподобен, сценарий. Негов автор впрочем не е кой да е, а същият Тейлър Шеридън, който написа и първия филм, режисиран от Денис Вилньов (както и шедьовъра Hell Or High Water година по-късно), а през 2017-а саморъчно реализира друг силен трилър – Wind River. След такава поредица от шедьоври това просто е моят нов любимец в киното. Вече чакам с нетърпение всеки следващ проект на Шеридън.
Но да не се отплесвам – няма да издавам подробности кога, как и защо „Сикарио 2 – Денят на войника“ започна леко да издиша, но бързам да кажа, че като цяло почти по нищо не отстъпва на предшественика си, който имаше няколко номинации за „Оскар“. Емили Блънт я няма, но Джош Бролин отново е тук, с още по-сериозно присъствие, а за Бенисио Дел Торо… какво да кажем за него – просто няма кадър с участието му, който да не е шедьовър. Този актьор играе с всичко – мимика, жест, глас, понякога дори и напълно вкаменен. Има и две впечатляващи роли на невръстни актьори.
Сюжетът вече не се занимава просто с наркокартелите от Мексико и трафика на дрога – този път той отива по-далеч и се разпростира върху най-доходоносния бизнес днес – прехвърлянето на хора през границата. Не е пощадена и американската политическа върхушка. Но не очаквайте никаква плакатна декларативност и типичен холивудски патос – филмът е дързък и цинично реалистичен – е, поне в по-голямата си част.
Режисьорът, който тук наследява Денис Вилньов, е Стефано Солима – все по-доказващ себе си италианец, комуто дължим едно от най-силните криминалета в европейското кино напоследък – „Субура“. Основната му заслуга е, че покрай добре заснетите екшън-сцени успява да създаде и достатъчно психологизъм и дълбочина на образите. Тоест – започва да ти пука за съдбата на всеки герой на екрана.
„Сикарио 2: Денят на войника“ е по кината от този петък, 29 юни. Ще бъде глупаво да го пропуснете на голям екран, независимо дали сте допуснали същата грешка за предшественика му или не. Като операторска работа (Дариуш Волски, „Гарванът“, „Марсианецът“, „Разходката“), музика (вече покойният исландски гений Йохан Йохансон тук е наследен от сънародничката му Хилдур Гьонадотир, талантлива виолончелистка и композитор, която не бяга от наложения от него стил) и звук той е запомнящо се кинопреживяване, каквото не се появява всеки месец и дори всяка година.
Георги Неделчев - коментари и други неща 