Българинът продължава да е скръндза за всичко друго, освен за ядене, пиене и придобивки. Дано поне влизането в еврозоната ни научи на уважение към чуждия труд и към човешкия фактор въобще

Заплатите на сервитьорите у нас може и да са ниски, но ресторантите ни са винаги пълни.

Летният театър в Сандански беше пълен за „Пирин фолк“, но като цяло българинът предпочита общината да плаща за музикалната програма, а той да харчи предимно за ядене и пиене.

Автоколона по пътя към Гърция – все по-дълги върволици всеки уикенд, нищо че бензинът уж ни е скъп.

Колкото и бедни да сме на фона на държавите от Европейския съюз, в който с гордост членуваме, някои неща са отколешна и неизменна реалност у нас – пълните кръчми и кафенета и натъпканите с какво ли не хладилници. Българинът може кара по ужасни пътища, да живее в мизерно жилище и да доизносва старите си дрехи, но от храна, пиене и развлечения не обича да се лишава. Кефи се да има последен модел телефон – нищо, че не съответства на стандарта и доходите му, и да псува държавата, гледайки новините на огромен екран в хола си. Но онова, на което най-трудно ще се научи, е уважението към чуждия труд. Това, разбира се, не му пречи да негодува, че неговият собствен такъв не се заплаща подобаващо…

Където и да обикалях това лято из страната, навсякъде гледката беше една и съща – пълни заведения и самодоволни хора зад отрупани с чинии и чаши маси. Плюс върволици от коли към нашите и гръцките курорти всеки уикенд – нищо, че уж бензинът е неимоверно скъп спрямо тукашните заплати и пенсии. В събота и неделя пред развлекателните комплекси с басейни се извиват нетърпеливи опашки и никъде не се дочуват оплаквания, че входът от 15-20 лева е скъп, или пък храната вътре излиза солено. Ако човек се абстрахира от вечното черногледство и се огледа какво се случва през последните няколко години, няма как да не забележи – българинът живее все по-самодоволно. Това се отнася главно за най-елементарните му, първични потребности. Когато трябва да харчи пари за тях или за някакви материални придобивки, нашенецът не се скъпи. Скъпчия е само когато му се налага да оценява чуждия труд – било то на сервитьора и готвача в заведението, било то на музиканта, който му свири или на фризьорката, която го подстригва.

Всъщност именно в това се състои истинската ни мизерия като нация. Все още не сме се научили да уважаваме човешкото усилие. В ценообразуването на стоките и услугите трудът на хората заема нелепо малка част. Това обяснява и защо у нас, за разлика от Европа, цените в заведенията са почти същите като тези в магазините. Къде на Запад можеш да пиеш в ресторант бира за 1-2 евро, по-малко от два пъти по-скъпа от кварталния супермаркет? Къде в белите държави ще те подстрижат за 4-5 евро? Къде ще си купиш дебела книга или списание за същите пари, равностойни на две кутии цигари? Навсякъде, където получаваш обслужване от някакъв персонал, където е платен лиценз на държавата и където работи чистачка, която да забърше след пребиваването ти, цената за дадена консумация е няколко, дори десетки пъти по-скъпа от тази в магазина.

Само в страна като България е възможно една камериерка в хотел да получава заплата, еквивалентна на 3-4 нощувки в него, а сервитьорът да разчита главно на милостиви бакшиши, защото надницата му иначе не надвишава стойността на едно-единствено сервирано от него ястие!

Затова и чужденците ще продължават да се чудят на цените тук – хем им се наслаждават, хем смътно усещат, че това е белег за недобре функционираща държава. Персоналът почти навсякъде получава минималните възможни заплати и за него се плащат символични, направо фиктивни социални осигуровки. Това не просто действа демотивиращо за който и да било служител да си върши работата качествено – то завърта цялата ни икономика в една слизаща надолу спирала, от която няма измъкване. Данъците на държавата също се плащат само в краен случай – но затова пък цените в баровете са ниски и те са пълни с уж бедни българи.

Пиша тези редове в Сандански, където гледах фестивала „Пирин фолк“ в местния Летен театър. Макар че го излъчваха по три телевизии, трибуните бяха пълни с хора, заплатили за удоволствието да слушат македонска музика. Но това е сред все още редките примери у нас българинът охотно да харчи пари за такива развлечения. Дори на MTV-фестивала на варненския плаж това лято имаше необяснимо малко зрители – въпреки достъпната цена на билетите и дългия списък от звезди на сцената.

Нашенецът предпочита тези неща да ги консумира на аванта. Ако може общината да плати за някой концерт – на Васко Кеца, „Сигнал“, Мария Илиева или Михаела Филева на площада или в някой парк – тогава ще отидем да слушаме без проблем. Ако обаче ни поискат по 10-ина лева, за да бъдат възнаградени усилията на организатори и музиканти – ще ни се сторят много. Нищо, че след това ще сме готови да дадем същите пари за едно голямо узо със салатка в първата квартална кръчма.

Представете си, че седнете в заведение с перфектно обслужване, в което обаче ви поискат 10 лева за една халба бира. Ще ви се стори множко, нали? Няма да ви стопли мисълта, че сервитьорът, който ви я носи, е получил достатъчно добра заплата за труда си и че с нея най-вероятно утре ще си купи някакъв продукт, който самите вие произвеждате, за да бъде и вашата заплата по-висока. Ще негодувате, че сте пратили детето си да работи някъде по морето за смешните 600 лева на месец, но няма да сте съгласни да оцените труда на такива като него подобаващо, лишавайки се от втора бира или пък от гарнитурата за сметка на това.

Ще поискате да боядисат косата ви с най-скъпата боя, но ще мърморите, ако фризьорката ви вземе с 5 лева повече, за да ви я нанесе възможно най-компетентно и осигуровката й да е на пълен работен ден, а не на два или четири часа, както е в повечето салони у нас. Ще си поръчате скъпа дреха или обувки от онлайн-магазин, но ще ви се стори истинско кожодерство, ако куриерът ви поиска повече от няколко лева, за да ви ги достави до вратата. Ми така де, той нали получава някаква минимална мизерна заплата, тя не би трябвало въобще да влиза в цената на транспорта, която трябва да е калкулирана само съобразно тази на нафтата…

Неуважението към чуждия труд, на което ни привикнаха десетилетията безумен социализъм, е като хроническа болест. От нея успяват да се излекуват само българите, които са поживели и поработили в чужбина. За всички останали, които живуркат тук, човешкият фактор продължава да няма никаква стойност. По инерция си псуваме държавата, че не прави едно или друго нещо за населението, но самите ние, бидейки част от същото това население, гледаме да прецакаме и нея, и себеподобните си по всеки възможен начин. Единственото, за което не скъпим пари, е да пълним търбусите си, да си купуваме дрехи и всевъзможни вещи и да ходим по почивки – независимо дали сме се преуморили, докато сме били в офиса си, или спазваме поговорката „Хайде да свършва отпуската и да тръгвам на работа, че да си почина“…

Влизането на България в еврозоната може да има много минуси, но със сигурност ще има един важен плюс, който нито един мърморко не би могъл да отрече. Цената на човешкия труд у нас поне частично ще започне да се изравнява с тази на Запад. Ако ефектът от всичко това ще бъде временно намалената покупателна способност на българина – така да бъде. Като се оглеждам наоколо, не виждам кой знае колко мизерстващи. Виждам предимно пълни заведения, в които зле платени сервитьорки отрупват трапезите пред иначе непрекъснато оплакващи се от безпаричие клиенти.