Милан Кундера на няколко крачки от зелена салата с риба тон. Ингмар Бергман на една футболна врата разстояние от пици и халби бира. Калин Терзийски, както винаги напоследък спретнат и в отлична форма, зад своите книги току до щанд за италиански сладолед.

Алеята на книгата на „Витошка“ приключи днес и, както се убедих с очите си, поляризираната ценностна система на българина никога досега не е била толкова нагледно илюстрирана.

Едни хора разглеждат с любопитство и грейнали очи новите книги. Други пък с надежда се ровят да открият нещо като за тях в кашоните и щайгите със заглавия, пуснати на безценица. Книги за по 5 лева, 3 книги за 10 лева… Имаше дори и томчета за по лев-два. По панаири като този издателствата вече свикнаха да се изчистват от залежалата стока, а читателите – да се снабдяват с неочаквано изпречили се пред погледа им бисери.

Но най-много, разбира се, са хората, които просто хапват и пийват на метри от тях. И за които не е проблем да дадат 20 лева за пица плюс бира. Но същите пари за нова книга? Скъпо е, нали разбирате…

Скъпи ли са книгите у нас и би ли могла държавата да направи нещо по въпроса? Отговорите със сигурност са ДА и ДА. Може например да се намали ДДС-то върху книгоиздаването. Но това едва ли ще накара клиентелата на пицария „Уго“ догодина да направи няколко крачки и да си купи нещо от Милен Русков, Георги Господинов, Букай или Бегбеде.

Докато разглеждах десетките щандове неминуемо се поддадох и на други мисли – например тази, че напук на целия този контраст с двата свята, единият от които е излишен, у нас май има прекалено много издаделства. И се отпечатва на хартия какво ли не. Опитах се да си представя колко бройки са били продадени от десетките заглавия, които се изпречиха пред погледа ми. Сигурно са били реализирани основно след пускането им на тройно по-малка цена. Колкото да си изплатят част от производствените разходи. Но явно има някаква мотивация да се появяват нови и нови издателства и да се намастилява толкова хартия.

Очевидно у нас има и сериозно количество графомани, готови на всичко, само и само да видят труда си отпечатан – дори и нищо да не спечелят от това. Има и схеми, според които издателствата получават държавно или общинско субсидиране за определени заглавия – предварително бидейки наясно, че те иначе ще са на пълна загуба. Понякога мотивите са изцяло патриотични и просветителски, а друг път и то доста често – обикновена българска шуробаджанашка далаверка. Дай да пуснем това томче и да усвоим едни пари, пък каквото се продаде – продаде.

Но какъвто и нихилизъм, каквато и мнителност да те обземат, когато виждаш тоновете книги в кашони и щайги, те веднага ти минават, щом обърнеш поглед плюскащото самодоволно общество около тях. Трябва по-често да правят такива Алеи. За някои хора дори само гледката на толкова книги и читатели досами чиниите и чашите им е истинска революция в съзнанието.

Колкото и евтини да са книгите у нас, никога няма да имат достатъчно купувачи. А пиците колкото и да поскъпнат, все ще се харчат.