Рокфеновете робуват на марката и рядко оценяват съдържанието, ако носи различен подпис от този, с който са свикнали

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ сп. BIOGRAPH #86, ноември 2018

Основната тема на този Biograph е дискотечната мания през 80-те и нейните лъскави лица, които днес, поовехтели и наедрели, ни изпълват с носталгия по времената, когато бяхме млади. Тогава денс-музиката беше официално приета, „разрешена“ и така да се каже, налагана от институциите. Рокът пък беше символ на ъндърграунда, на вътрешната съпротива срещу системата, на желанието да си различен.

Още оттогава се е наложило схващането, че рок-феновете са по-интелигентни и будни хора, с търсещи умове, които не стават току-така жертви на евтина медийна пропаганда. И кой би могъл да оспори това, наистина?

Но, от чисто музикантска гледна точка, дори и рок-публиката се подвежда лесно. Дори и тя робува на етикети, нерядко взима прибързани решения и прави преждевременни заключения. Подобни мисли ме обземат всеки път, когато слушам някои конкретни албуми – например тези на Роджър Уотърс, или пък на Джеф Лин, Питър Гейбриъл, Брайън Фери, Ричард Ашкрофт… Какво е общото между всички тях ли? Досещате се – всички тези изпълнители са били част от легендарни рок-групи и по една или друга причина са се отдали на солокариера. Създали са музика, която по нищо не отстъпва, а нерядко дори превъзхожда тази на бившите им формации, но като по правило никога не са успели да се доближат дори частично до техния успех.

Най-популярният пример за това е Уотърс – душата и мозъка на „Пинк Флойд“, който през 1987-а пожела да ги напусне, а групата да спре да издава албуми под това име. Китаристът Дейвид Гилмър и барабанистът Ник Мейсън обаче му се противопоставят, осъзнавайки, че това е марка, която просто няма как да прекрати съществуването си и в крайна сметка печелят съдебната битка. За Уотърс остават правата върху концепцията The Wall – от едноименния албум, който е основно негово творение, както и върху прословутото летящо прасе от Animals. Години по-късно музикантът, който изнесе два уникални концерта и у нас, ще бъде принуден да признае, че нихилистичното му отношение към марката Pink Floyd е било грешка. Колкото и силни и съдържателни да са солоалбумите му, създадени оттогава (с участието на не по-малко виртуозни от Гилмър китаристи като гост-изпълнители), те остават далеч от продажбите и влиянието на продукцията, сътворена от бившата му група. Впрочем, Дейвид също има чудесни самостоятелни проекти, но и те – познахте – останаха неоценени от широките меломански маси.

Да, публиката робува на името и марката и в това се убеди и Джеф Лин – гениалният фронтмен, мултиинструменталист и композитор на друга легендарна банда – E.L.O. Солоалбумът му Armchair Theatre (1990) е чудесен, с някои направо спиращи дъха песни (като например моята любима Now You’re Gone), но едва напоследък, когато отново изнася концерти под доказаната марка (макар и формурирана като Jeff Lynne’s E.L.O.) този велик музикант жъне успехите, които винаги е заслужавал.

Марк Нопфлър – лидерът на Dire Straits – издаде един прекрасен албум с формация, кръстена Notting Hillbillies. Той се казваше Missing…Presumed Having a Good Time, беше със силни кънтри-влияния и излезе през март 1990-а. Въобще началото на 90-те беше времето, когато големите музиканти си вярваха, че могат и без групите си. До окончателното разпадане на „Дайър Стрейтс“ оставаха 5 години. Колкото и хубави да бяха песните обаче, албумът на Notting Hillbillies, между които и пианистът на „Стрейтс“ Гай Флетчър, нямаше никакъв пазарен успех. Доста спорна е и съдбата на солоалбумите, които Нопфлър записва от 1996-а насам…

Да продължавам ли с примерите? Брайън Фери без Roxy Music – страхотни песни, изтънчени албуми, но… ограничена аудитория от ценители. Ричард Ашкрофт извън The Verve? Братята Лиъм и Ноел Галахър, които си направиха свои групи след разпадането на Oasis, и сега се чудят как да намерят обратно път един към друг, та да се съберат отново?

А какво да кажем за пословичните опити на Мик Джагър да се утвърди като солоизпълнител, довел до няколко албума, които публиката така и не успя да хареса? То това си е истинска драма – толкова усилия, похарчени средства и време на вятъра. Вече писахме в своята Cover story от Biograph #82, как дори солоалбумите на Кийт Ричардс навремето прозвучали на феновете по-близо до „Стоунс“, отколкото тези на емблематичния им фронтмен.

От експериментите с името се опариха дори моите любимци от U2. През есента на 1995-а те се събраха заедно с друг легендарен музикант – Брайън Ино, и под псевдонима Passengers издадоха един от най-изтънчените си албуми. В една от песните – Miss Sarajevo – участва дори великият Лучано Павароти. Кръстиха проекта Original Soundtrack 1 – като намигване и в отговор на манията по онова време да сe купуват и слушат главно дискове с песни от филми. Единицата в заглавието загатваше недвусмислено за надеждите им да има и продължение. Но до такова така и не се стигна. Дори и най-слабите албуми с марката U2 се продадоха в пъти по-добре от този, подписан с Passengers… Стига толкова примери, че става тягостно.

Музиката е особен вид изкуство. Когато й се наслаждаваш, не ти се иска това да остава несподелено. Обзема те желание преживяването да е по-масово, да имаш съучастници в него. Приятно ти е да знаеш, че парчето, което харесваш, например е в челните места на радиокласациите или че е получило някаква награда.

И обратно – някак си тъжно и самотно е да слушаш въздействащ албум или пък песен, близка до съвършенството, и да осъзнаваш, че много малко хора са се докоснали до тях. А когато основната причина за това е не самата музика, а чисто маркетингова – някакво си там име, някаква си там марка – те обземат още по-тъжни мисли за истинското изкуство и неговите уж верни ценители…