2018-а ще се запомни с това, че българинът свикна да протестира и да иска още и още – понякога дори повече, отколкото заслужава

#ХУБАВОЕ и #НЕЕГОТОВО – тези иронични хаштагове, използвани масово в социалните мрежи, са двете кодови думи на отиващата си 2018-а. Тя ще се запомни не само с подигравките към прословутия ремонт на „Графа“, но и с протестите по всевъзможни поводи, които станаха нещо като нов национален спорт за българина.

Не че бяха неоснователни – в никакъв случай. Но допреди няколко години не е като да сме живели по-добре, а нямаше толкова негодувание. Фактът, че започнаха да се случва толкова редовно, и че на улицата, поне докато не беше толкова студено, излизаха хора от коренно различни прослойки и професии, прави протестите качествено ново явление в обществено-политическото ни битие.

Доскоро нашенецът се славеше като рядък мелез между вечен мърморко с усещането, че е прецакан още в мига, в който се е родил, и човек с волско търпение, който е готов да понесе какво ли не – нов данък, по-висока цена на бензина, на кравето масло в супермаркета и нова дупка в улицата пред тях. Е, след 2018-а това постепенно престава да е вярно. И заслугата е не само в станалата вече пословична суета на премиера Борисов да се харесва на всички, манията му да не допуска причини големи групи хора да го ненавиждат. В годината на голямото усвояване на еврофондове и мащабни градски ремонти българинът не просто си надви на масрафа – той започна да става чувствителен и към неща, за които доскоро не му пукаше. Неща като справедливост, непримиримост към корупцията или към нечие нечестно забогатяване.

Вече не искаме просто да живеем добре и градовете ни да се благоустрояват. Сега вече искаме това да се случва напълно честно, напълно професионално и максимално бързо. Нищо, че по нашите географски ширини изпълнението на трите неща накуп е на практика невъзможно, даже и на две от тях. Нищо, че корупция, далавери с обществени поръчки и еврофондове има във всички държави. И нищо, че близкото минало, от което идваме, не просто е било удавено в океан от корупция, но тогава – още по-лошо – даже и никакво благоустрояване нямаше. Отсегта нататък няма да ни е достатъчно средата около нас да се подобрява – ще искаме и това да не пълни ничии джобове.

Това, ако го анализираме хладнокръвно и без излишен популизъм, си е отвсякъде добра новина. Ако непримиримостта към корупцията, далаверите и некадърно изпълнените обществени поръчки стане постоянна част от съзнанието ни, а не негов спорадичен гост, току-виж един ден сме се събудили истински европейци. И сме престанали самите ние да сме част от същите тези явления, срещу които иначе обичаме да негодуваме. Може би ако няколко лета поред намираме достатъчно причини да излизаме на улични протести или поне да заклеймяваме някакви неправди във фейсбук-страниците си, тези неща ще започнат да намаляват? Звучи твърде оптимистично, но това е единственият начин нещата да се подобрят. Първо българинът трябва да се научи на бдителност и чувствителност към всичко, за което до вчера изобщо не му е пукало. Дори и когато това кулминира в дразнещ безпринципен хейт, от който няма никаква полза, в заяждане заради самото заяждане. Второ – трябва да свикне с мисълта, че когато нещо не му харесва, трябва да се протестира срещу него. Много лесно е да завиждаш на охолния живот на гърците и италианците, особено когато нямаш тяхната отработена до съвършенство култура на протеста и стачките (да не говорим за такива досадни неща като производителност на труда). Българинът до такава степен е свикнал някой друг да му върши работата, че се надява това да важи дори и за отстояването на правата му. Ако може други да протестират вместо нас (и по възможност да не са платени от съпартийците на Корнелия Нинова, разбира се), други да вадят кестените от огъня. Ние най-много да напопържаме някого онлайн или на софрата вечер.

Протестната 2018-а, разбира се, роди и нова плеяда политически кокошки, сънуващи просо. Специфичното на тази динамична отиваща си година е, че каквито и поводи за негодувания да имаше, така и не се появи образът на новия месия, когото широките маси да прегърнат и обикнат и който да им послужи като мотиватор в исканията за промени, или най-малкото за нови избори. Нито БСП и неуморимата Корнелия, нито президентът Радев, нито злополучният интервюиращ Слави Трифонов успяха да извлекат очакваните дивиденти от това, че жълтите плочки се изтъркаха от маршируващи.

Наред с узряването на социално-политическата му чувствителност, българинът като че ли придобива и неочаквана мъдрост и не е склонен толкова лековато да се люшка към първия опозиционен водач, който извади огромна торба с обещания и красиви думи. Впрочем, до изборите има достатъчно време, така че да не прибързваме да се радваме толкова.

#НЕЕГОТОВО. #ХУБАВОЕ. Подигравките срещу плочките пред „Свети Седмочисленици“ и перките на акулите на започват да звучат снобски дразнещо, досадно и безпринципно. Повечето от присмехулниците дълбоко в себе си са наясно, че дори и Фандъкова да си отиде от кметския стол, най-много да я наследи някоя нова Иванчева. Или я някой нов Янчулев, я нов Трайчо Трайков. И че все някой ще се възползва от обществената баница, независимо от инициалите на фирмата му. Някой ще каже – защо най-добре да не внесат фирми-контрагенти от чужбина, западняци да изпълняват всичките ни обществени поръчки и големи ремонти? Звучи резонно, въпреки че пак няма гаранция, че няма да крадат и да работят некачествено. А и по същата логика можем да попитаме – защо не започнем да си внасяме и политици от чужбина, както навремето сме си внасяли царе? Защо не започнат примерно пенсионирани германски катаджии да регулират движението по магистралите и улиците ни? Защо в НАП не заработят швейцарски доброволци? И най-накрая – защо да не си внесем един цял народ отвън, който да роди по-качествени държавни служители?

Засега сме в стадия на първоначалното натрупване на недоволство. Но не като онова отпреди 30 години, когато след няколко митинга просто зачакахме някой „да дойде и да ни оправи“. Сега вече започваме да ставаме недоволни по друг, непознат досега начин – осъзнавайки своята собствена функция в заобикалящата ни действителност. Може би това, че доста от нас поживяха и поработиха из Европа, започва най-сетне да оказва своето влияние върху манталитета ни.

Какви хаштагове и подигравки ще се появят през идващата 2019-а? Предлагам да започнем с този: #КАКВОСВЪРШИХАЗ?