В „Гласът на България“ победителят отново изглежда най-маловажното нещо. Проблемът е, че онова, което компенсира музиката и интригата, не е кой знае какво

Шестият сезон на „Гласът на България“ отново върна усещането за „дежа вю“ в ефира на bTV. Солиден рейтинг в неделните вечери (включително и поради липса на адекватна конкуренция), висок коефициент на обществен интерес (основно заради отсъствието на „Х Фактор“ в програмната схема на Нова) и онова добре познато чувство за самоцелност и самодостатъчност, което това шоу за поредна година невъзмутимо ни поднася.

Разбира се, голямо значение кой ще е крайният победител отново няма да има. Имената на досегашните шампиони потънаха в забрава, като дори Би Ти Ви се сеща за тях само покрай рекламната кампания на следващия си сезон. Ния Петрова? Радко от Троян? Стелияна Христова? Ивайло Донков? Кристина Иванова? Помните ли тези имена, в случай че не сте техни близки или познати? Въобще какво тук значат някакви си победители?

В други държави ситуацията е коренно различна и именно от „Гласът“ тръгват някои от най-големите имена на съвременната поп-сцена. У нас е друго. Тук сякаш е по-важно по време на кастингите на сляпо да ни се представи поредната сърцераздирателна лична история със социален оттенък в любимия на bTV мелодраматичен стил. По-важно е и да гледаме сценки между четиримата ментори, които в това шоу имат не толкова музикантски, колкото актьорски функции. А и те пък едни сценки…

Дори вече самите кандидати за участие в „Гласът“ сякаш предварително са наясно, че каквото и да се случи по време на шоуто, след това не ги чака кой знае какво развитие и успешна кариера. Повечето са тук за своите 15 минути слава, за да се гордеят пред роднини, съседи и съученици и просто да са част от рейтинговия неделен праймтайм. Да си докажат, че могат да пеят, пък ако не ги оценят по достойнство- голяма работа.

За поредна година се сблъскваме и с някои абсурдни менторски решения. От надпреварата пак отпаднаха видимо (и чуваемо) по-добрите изпълнители от онези, които останаха вместо тях. Като основен аргумент се внушава (или намеква) мотивацията, че те така или иначе ще успеят да развият кариерата си и извън предаването, докато съперниците им няма да имат такава възможност. Нещо като аргумента, с който навремето бяха съкратили коментатора Борис Касабов от щатната длъжност в БНТ – „ти си ни най-добрият и най-лесно ще си намериш работа другаде“…

Куриозно, но факт – в същността си това шоу започва да прилича на „Като две капки вода“ от понеделнишките вечери на Нова телевизия. И там също победителят отдавна е престанал да има определящо значение и по-важно е самото забавление. Само че в „Гласът“ я няма тамошната битка на характери. Няма го преоткриването на един изпълнител в ново, тотално непознато досега амплоа. Както и водещите Павел и Венци Венц не са Зуека и Рачков…

За сериозността, с която се пропагандира и реализира „Гласът на България“, субстанцията, с която е изпълнено то, е твърде недостатъчна. Замислено и рекламирано като шоу, което издига в култ музиката и пеенето, предаването за поредна година сякаш обръща най-малко внимание именно на тези неща – без да е ясно на какво държи повече, отколкото на тях. Нито хуморът, нито напрежението и сблъсъкът на характери, нито артистичните скечове между менторите, нито прословутите и знакови за bTV социални послания са в нужното количество и качество, за да изместят музикалния акцент в концепцията. Музикалното риалити просто се случва като насън, сомнамбулирайки – с един и същ до болка втръснал регламент, в който еднообразните кастинги заемат по-голямата част от сезона, и с все същото чувство на непукизъм и дори обреченост, което лъха от повечето изпълнители на сцената.

А би могло да бъде и другояче. В чуждестранните си издания „Гласът“ все повече експериментира с регламента си и еволюира, за да изненадва публиката и да я държи в напрежение. Това всъщност е най-малкото, което шоуто дължи на близо милионната си аудитория у нас – старанието да я провокира и интригува. И е най-лесно изпълнимо. Даже и да се примирим вътрешно, че „Гласът“ никога няма да роди реална поп-звезда от българската сцена, шоуто поне би могло да е по-изобретателно в начините за поддържане на някакви илюзорни надежди. Или просто да ни забавлява с новости в регламента.

В сегашния си вид, уви, то за пореден сезон си остава нагледен пример за самоцелна и самозадоволяваща се телевизия, която продава рекламно време, опаковано в комплект с гласове и мелодии, които няма да запомним. Пуканки за очите и ушите, които понякога изглеждат и звучат приятно. Залъгват апетита, но само временно и само донякъде.