Днес денят ми започна с интервюто на Лили Иванова по bTV и с думите й за това, какво иска да остави след себе си – не къща, която все някога ще се срути, а творчество, което е вечно. Гледайте краткото филмче за нея, защото там е представена максимално автентично – в гримьорната след концерт в Бургас – без характерната за всяко телевизионно студио скованост и принуда.

На 24 април тя има рожден ден, при това юбилей, но, доколкото я познавам, не умира от възторг и еуфория от този факт, затова ще й честитя само тук, косвено, без да й звъня по телефона. И това не е някаква нейна суета, колкото и хората да са готови да търсят именно такава причина. Когато някой влага толкова много от себе си в това, което прави, интуитивно иска емоциите да са насочени към изкуството му, а не към неговия създател. И се дразни, когато акцентът се измества в погрешната посока.

За Лили не е важно да я обичаме само днес и най-вече днес да се сещаме за нея – по-важно е да слушаме песните и концертите й при всяка възможност. Иначе казано – тя всеки ден има рожден ден, за нея всеки ден е юбилей и Великден.

Дори и в моменти като този, когато най-голямата българска знаменитост е фокусирала всеобщото внимание върху себе си, тя обаче намира думи да говори за други хора – за музикантите, които са до нея на сцената. „Трима композитори са до мен – това е невероятно! Трябва много внимавам те да харесат песните си… за да ми напишат и други! И те ми пишат!“. Може би това е квинтесенцията, определението на характера на тази жена – човек с почти болезнено чувство за благодарност, но и с маниакална взискателност. Ако искаш по някакъв начин да покажеш отношение към нея, просто трябва да правиш онова, което умееш да правиш най-добре. Ако то е да подаряваш букети и кошници с цветя – прави това. Ако можеш да пишеш поезия – напиши текст. Ако можеш да композираш музика – композирай. Ако можеш да свириш – свири. Няма място за излишни приказки. И именно тази дозираност, този фокус върху съдържанието и смисъла, върху субстанцията на нещата, кара хората така да затаяват дъх и да приковават очи в нея. Не натрапва себе си на всяка цена, но когато се показва, значи има какво да каже и най-важното – да изпее.

„Ама чакай сега… не сме затворили чаршията!“. Това са думите й към всеки, който уж обичайки я и прекланяйки се, е готов да я отпрати в миналото, да я пенсионира, да я затвори като прочетена книга. Такива обаче не й минават…

Към хора като нея ми се струва не просто излишно да демонстрираме „рожденденска еуфория“ – то е най-малкото крайно недостатъчно и донякъде нелепо. Ако не можеш да допринесеш с нещо за магията й, просто бъди благодарен, че тя се случва, и се радвай. Всеки ден, не само на 24 април. Тя го усеща и също се радва.