Спокойно, и да спестим пари и усилия за парижката катедрала, те няма да отидат за болници и детски градини у нас – познайте защо

По вече утвърдена през новото хилядолетие традиция, едно бедствие, приковало вниманието на целия свят, отново се превърна в източник на неподозирани ползи за много хора и организации. И не става дума за пожарникарите, заслужено наградени с ордени в Елисейския дворец за борбата си с огнената стихия. След пожара в парижката църква „Нотр Дам“ рейтингът на френския президент Макрон внезапно скочи с цели три пункта нагоре. Държавата е обхваната от патриотична вълна и едва ли не еуфория. Но най-голям е рекламният ефект за фирмите и личностите, обявили баснословни суми като дарения за предстоящото възстановяване на катедралата.

Сега всяка фешън-маниачка, която си купува рокля „Гучи“, гримове „Диор“, кецове „Баленсиага“ и куфар „Луи Вюитон“, ще може също да се гордее, че и тя, макар и косвено, е инвестирала във връщането на величието на легендарната църква, в която Наполеон е бил коронясан за император. При това без да е задължително да е чела „Парижката Света Богородица“ – великия роман на Виктор Юго, който също има заслуга за възраждането на катедралата. През първата половина на XIX век тя е била в доста окаяно състояние и именно Бонапарт, а после и Юго, са допринесли най-много за връщането на блясъка й.

А колко селфи-спомени от Париж се пуснаха в социалните мрежи! А колко пък ги е яд всички онези, които са ходили неведнъж там, но никога не са се щракали пред „Нотр Дам“, защото са наблегнали само на Айфеловата кула и на „Шанз Елизе“! Въобще, такова вълнение, свързано с архитектурна забележителност, никога не бе връхлитало широките електорални маси. И никога не е имало такова преплитане на парвенюшките „фешън“ страсти с хуманизма към световното историческо наследство…

Но ако оставим иронията към евтиното позьорство настрана, случилото се след пожара в Париж за пореден път извади наяве пропастта, която зее между две коренно различни прослойки в нашето общество. Едната е тази на модерните, про-европейски настроени българи, пък макар и нерядко биещи на снобизъм и избиващи комплекси, а другата е на така наречените патриоти-нихилисти, които редуват изблици на байганювски шовинизъм с мърморене и самобичуване, че сме се родили едва ли не в Ада на земята.

Да, състраданието към огненото бедствие в Париж се превърна в поредното чудо за три дни, обхванало най-вече Фейсбук и Инстаграм, и наистина дойде в повече. Но още по-грозни, късогледи и тесногръди бяха контра-воплите срещу целия този патос. Откъде накъде ще се вълнуваме за съдбата на някаква френска катедрала? Как ли пък точно клета майка България ще тръгне да помага за възстановяването на нещо, което богатите и разглезени французи не са успели да си опазят? Толкова ли няма за какво да похарчим тези средства?

На пръв поглед звучи логично, патриотично и здравомислещо. Но реално това не е нищо повече от евтин популизъм и спекулиране с готовността на хората да изпитват съпричастност към някакъв чужд проблем.

„Иди у бедния, за да се наядеш, и у богатия, за да се нагледаш“. Това е една от мъдрите български поговорки и си струва да бъде цитирана тук. Това, че страната ни е обявила готовност да помогне, по никакъв начин не ни прави по-богати, напреднали или пък полезни за света. Но поне показва, че сме хора, и че се възприемаме като част от глобалния свят и от обединена Европа, а не като забили носове в чинията си варвари-патриоти, попаднали Бог знае как в семейството на по-модерните нации.

Дори и за умовете на популистите, които се гневят на тази готовност да помагаме, едва ли е чужда мисълта, че спестените пари и усилия от евентуална помощ за „Нотр Дам“ няма автоматически да се трансферират в благоустрояване на родна почва, ремонт на болници и училища или строеж на детски градини. Знаят го, но е по-изгодно да го премълчават. Проблемът с болниците и нищетата по градчета и села въобще не е породен от факта, че като държава сме готови да помагаме на чужди нации в тежък момент. Ако има една-единствена сигурна причина в края на второто десетилетие на XXI век да живеем и да се лекуваме в мизерия, то тя се крие именно в провинциалното ни, псевдо-патриотично и егоистично мислене.

Точно такива хора, които нехаят за чуждите проблеми, не виждат своята роля в разрешаването им и гледат преди всичко себе си, са крадците на здравни бюджети и клинични пътеки, заради които от бюджета се изливат милиарди, а болниците приличат на морги. Точно същите, които никога не биха се загрижили за покрива на „Нотр Дам“, понеже имат свои тукашни грижи, са хората, които правят далавери с държавни поръчки и крадат от обществените пари за ремонти. Именно късогледите и тесногръдите, които днес популистски се гневят, че някой се загрижил за една френска църква, утре са готови да посегнат на меда в общата каца, без изобщо да им мигне окото.

Така че спокойно – за болници, детски градини и български черкви парите никога няма да ни стигат. И причината за това не е, че периодически по света се случват нещастия, след които сме готови да се отзовем с каквото можем. Причината за това си е най-вече в самите нас. А с подобен популизъм, насочен срещу съчувствието към клетата парижка Богородица, по никакъв начин не помагаме да се излекуваме от това нещо.

Цялата тази реторика, че сред нас винаги има едни лоши хора, които вършат нещо нередно и методично ни мачкат и тормозят, е квинтесенцията на поробителската философия. Докато се намират оратори, псевдоинтелектуалци и лъжепатриоти, които с пяна на уста непрекъснато да сочат някого с пръст – дори когато той върши или говори нещо благородно, а не злодейско – тази нация трудно ще свикне да обръща поглед първо към себе си, а всеки индивид от нея да търси личната си роля в общото благоденствие.

Много по-лесно е така – да измисляме нови и нови грешници, които сякаш са паднали от Марс, а не произлизат от самите нас и не са продукт на обществото, което съставяме и самите ние. Драмата с „Нотр Дам“ просто е поредният инцидент, който като с прожектор осветява нравственото състояние и ценностната система на всеки, взел отношение към него. Общото между всички е най-вече в това, че сме големи на приказките и далеч по-скромни на действията.