Първоначално бях дал на този филм 7/10 точки в IMDB. Струваше ми се някак си пропусната възможност за нещо по-велико, а прилагането на фентъзи-елемента в сценария на Ричард Къртис (написал още „Четири сватби и едно погребение“, „Нотинг Хил“ и „Наистина любов“ и сам режисирал последния) – някак си твърде елементарно и „на доверие“. Впрочем, така беше и в предишния му режисьорски филм, който въпреки това много ми хареса – „Въпрос на време“ от 2013-а. Но нейсе, Yesterday въпреки всичко ме трогна и очарова – със сигурност не по-малко от Rocketman, но впоследствие установих, че е способен да ме „държи“ много по-дълго и ме кара да си спомням епизоди от него отново и отново. И си промених оценката на 9/10.

В крайна сметка фактът, че е режисиран от корифей като Дани Бойл („Трейнспотинг“, „Плажът“, „Беднякът-милионер“), след като се отказа да се занимава с 25-ия филм за Джеймс Бонд, си казва тежката дума. Имаше няколко  момента, които друг режисьор сигурно не би заснел толкова ефикасно, кинетично и същевременно магически.

Без съмнение песента, която владее филма, е Eleanor Rigby (от албума на Бийтълс Revolver от 1966-а), а начинът, по който главният герой се опитва да си спомни текста й – с отец Макензи и другата самотничка Елеанор Ригби, е визуализиран хем някак си ненатрапчиво, хем незабравимо.

Друг култов момент беше срещата на Джак Малик с Джон Ленън на морския бряг. Тя показва, че според идеята на авторите в паралелната нова вселена четиримата от „Бийтълс“ все пак са съществували, но просто не са се срещнали в живота и събрали, за да създадат песните си, и съответно Ленън никога не е бил убиван от Майк Чапман, а спокойно е доживял до 78-ата си годишнина. Сцената и диалогът между двамата (Робърт Карлайл в ролята на Джон) са култови.

Още един nice touch в сценария – моментът, в който покрай шедьоврите на „Бийтълс“ Джак се опитва да пробута и своята собствена песен Summer Song, но всички около него му казват, че някак си не се вписва сред останалите. Въобще този Ричард Къртис е съвършеният драматург на трогателни моменти.

И накрая – на финала на филма има просълзяващо ученическо изпълнение на „Ob-la-di Ob-la-da“. Това е и моментът, в който някои зрители на Yesterday, очевидно неособено запалени фенове на „Бийтълс“, изведнъж са установили, че любимата им песен на американската пънк-рок група The Offspring всъщност е вдъхновена именно от това веселяшко парче. Впрочем, преценете сами…

Начинът, по който Yesterday без мегаломания и излишна претенция те кара да преоткриеш вселената „Бийтълс“, го превръща в един от най-значимите музикални филми не само от последните години, ами и въобще. Такова обяснение в любов могат да направят само англичани. Браво Къртис, браво Бойл.