„Дъ Ху“ са легенди с над 55-годишна история, които по някаква причина не са толкова популярни у нас, колкото други британски рокдинозаври като „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“ или „Дийп Пърпъл“. Енергичната им и нерядко направо бунтарска музика някак си остава в страни от тукашния музикален вкус и това е ужасно несправедливо. А и след смъртта на барабаниста си Кийт Муун през 1978-а активността им рязко спадна.
Но в края на миналата година китаристът Пийт Таунсенд и вокалистът Роджър Долтри най-сетне излязоха от унеса на солокариерите си и извадиха 12-и албум под името на групата. Не, това не означава, че отношенията им са се затоплили кой знае колко – направиха го, без дори нито за миг да работят в общо студио. Но за феновете на „Дъ Ху“ това е пренебрежима подробност. По-важното е, че в чисто музикално отношение едноименният им албум е вдъхновен, разнообразен като звучене и жанрове, едновременно old school и модерен.
Налице са както въодушевяващи рок-парчета, така и нежни балади, в които неподражаемият глас на Долтри буквално гали слуха и душата. Макар и да не успя да стигне до върха на нито една класация по продажби (втори в Щатите, Канада и Шотландия и трети в Англия), The Who без съмнение е един от емблематичните рокалбуми от края на 2019-а и е задължително заглавие във фонотеката на всеки уважаващ себе си меломан от старата генерация.
