Триумфът на корейския „Паразит“ е тих протест на киноакадемиците срещу статуквото, а наградите за Брад Пит и Лора Дърн са плод на снизхождение

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 15 февруари

Четирите най-престижни статуетки за „Паразит“ – за филм на годината, режисура, оригинален сценарий и международна продукция – са своеобразен бунт на киноакадемията срещу холивудското статукво, но и закъснял опит за „диверсификация“ в сезона, когато мнозина я набедиха в дискриминиране на жените и на другите раси. Прогнозите сочеха за фаворит епоса за Първата световна война „1917“, но той получи само две по-второстепенни отличия (за операторска работа и звук). „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе пък не взе нито една статуетка, въпреки че имаше цели 10 номинации. Корейският „Паразит“ стана първият чуждоезичен филм, отличен с най-престижната награда в света и тази изненада е един вид компенсация за твърде традиционните и консервативни номинации, каквито бяха тазгодишните.

Преди месец либералните медии в Щатите буквално се взривиха от недоволство след обявяването на кандидатурите. Сред 9-те финалиста за филм на годината нямаше нито един, режисиран от жена. В актьорските и режисьорски номинации имаше само един представител на афро-американската раса (Синтия Ериво за главната си женска роля в „Хариет“), докато миналата година три от четирите актьорски статуетки отидоха при тъмнокожи! Като най-пренебрегнати от разбунтувалите се киноакадемици бяха посочени Еди Мърфи, Джейми Фокс, Лупита Ньонго и латино-дивата Дженифър Лопес, която играеше дръзка стриптийзьорка във феминистката история „Да свалиш Уолстрийт“. За скандално се смяташе и пренебрегването на американо-китайската комедийна драма „Сбогуването“ на режисьорката Лулу Ван.

Е, сега „Паразит“, чийто автор Пон Джун-хо дълго не можеше да повярва какво щастие го е сполетяло, изми очите на Академията. Не че филмът не заслужава толкова и така важни отличия – той е рядка комбинация от смислова субстанция с остро социални послания, хумор, ефектна визия и напрегнат сюжет. Но корейското кино произвежда подобни шедьоври от години и отличаването му чак сега прилича по-скоро на гузна компенсация, отколкото на обективно и навременно признание.

Останалите статуетки бяха сравнително соломоновски разпределени на добре познатия принцип „за всекиго по нещо“. Тази година имаше и „приятелски жестове“ – към актьори и актриси, за които отдавна се е търсело повод да бъдат отличени. Такъв е случаят например с Брад Пит, който е имал и по-силни роли от тази в „Имало едно време в Холивуд“ и със сигурност тепърва ще има още такива. Но понеже отдавна се чакаше шанс да бъде отличен като актьор (досега е получавал статуетката само като продуцент), останаха пренебрегнати далеч по-впечатляващи изяви като тези на ветераните Джо Пеши в „Ирландецът“ или на Антъни Хопкинс в „Двамата папи“. Впрочем дори самият Куентин Тарантино е създавал много по-силни филми от „Имало едно време в Холивуд“. Просто тази година уцели джакпот с цели 10 номинации – именно заради подмолния бунт на киноакадемиците срещу „политическата полиция на политкоректността“. Статуетката за Брад Пит дори донякъде е обидна за него, защото едва ли не слага преждевременен епилог на актьорската му кариера и подценява възможностите му да изиграе нещо далеч по-нюансирано и в много по-силен филм.

Лора Дърн, която несъмнено е талантлива и знакова актриса, също получи статуетката си за поддържаща роля в „Брачна история“ донякъде по милост и заради принципа „сега или никога“. И Марго Роби („Бомба със закъснител“), и Скарлет Йохансон („Джоджо Заека“) я заслужаваха не по-малко, но за тях явно се приема, че „има време“.

Наградата за адаптиран сценарий на новозеландския ексцентрик Тайка Уайтити (за „Джоджо Заека“) също е своеобразна компенсация за липсата на достатъчна „етническа диверсификация“ в номинациите. В тази категория и „Жокера“, и „Двамата папи“, и „Ирландецът“ заслужаваха статуетката не по-малко, дори повече. Но това щеше да е твърде традиционен холивудски избор.

Цялата церемония в „Долби тиътър“ в нощта срещу понеделник беше отчаян опит да се угоди на абсолютно всички. Липсата на основен водещ бе компенсирана от появата на двама бивши такива – Стив Мартин и Крис Рок (бял и тъмнокож, разбира се). Еминем се появи изненадващо на сцената и изпя песента си от „Осмата миля“, наградена с „Оскар“ преди цели 18 години. Повечето хора в залата знаеха наизуст думите й, но Мартин Скорсезе не изглеждаше очарован от изпълнението. Самото то беше брутално редактирано от излъчващата телевизия Ей Би Си заради нецензурния си текст. Но в крайна сметка дори и Еминем, както и блестящото изпълнение на отличената с куп статуетки „Грами“ тийнейджърка Били Ейлиш не помогнаха шоуто да спре низходящата тенденция в зрителския си рейтинг, особено сред по-младата публика.

Така в крайна сметка големият бунт на киноакадемиците остана главно в рамките на самите номинации. Награждаването за поредна година премина сравнително скучно, предпазливо и излишно политизирано. От него ще се запомни главно триумфът на корейския филм, който просто попадна в подходящия момент и на правилното място. А „Жокера“ – шедьовър, какъвто едва ли Холивуд ще създаде отново и с такъв касов успех – остана само със статуетките за Хоакин Финикс и за музика.

Мартин Скорсезе не изглеждаше особено очарован от рапъра Еминем. Неговият филм „Ирландецът“ не получи и нито една награда въпреки 10-те си номинации.

Брад Пит се скъса да благодари за статуетките, които получи тази година, но е имал и ще има далеч по-силни роли в кариерата си.