Някои неща са по-опасни и неизличими от COVID-19 и покрай тази епидемия лъснаха със страшна сила. Тормози ни не толкова извънредното положение, нито заплахите от икономически апокалипсис, а егоизмът и бездушието на изненадващо много хора

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 30 април

Коментар във фейсбук след новинарска сводка за починал от КОВИД-19 70-годишен българин: „И баба ми и дядо ми починаха горе-долу на тази възраст, но никой никъде не съобщи. И ние ще умрем един ден, престанете да ни пълните главите с тия смъртни случаи!“. Сигурно ако беше някой лешоядски-детайлен репортаж за автокатастрофа или за убийство, въпросният господин нямаше да негодува толкова. Щеше да попива информацията с повече търпимост и дори с любопитство. Бездушният яд и бяс, с които някои наши сънародници реагират на всяка информация за епидемията от коронавирус, всъщност е онова, което в най-силна степен трови ежедневието ни.

Не толкова опасността от самата зараза (която продължава да е сериозна, но с която сякаш свикнахме и се научихме да се пазим от нея), колкото куп странични ефекти от извънредната ситуация са обществен душманин номер едно през последните дни. Нито изолацията и небивало продължителният престой вкъщи, нито притесненията за икономическите перспективи могат да се сравняват с психическия тормоз от констатацията, че сме заобиколени от себични и цинични мизантропи.

Най-тежък е ударът от изненадващия егоизъм, липса на капчица съпричастност, у хора, които досега не са се показвали в такава светлина. Всеки от нас познава поне по един такъв – човек, комуто ситуацията е нанесла неочакван удар, извадила го е от зоната му на комфорт, донесла му е несигурност, каквато не е изпитвал от години. Това го кара да търси виновници за случващото се навсякъде около себе си, да е готов да обрече на смърт всеки български пенсионер, само и само благополучието, в което е живеел доскоро, да се върне незабавно и без уговорки.

Не по-малко подтискащи са воплите на пишман бизнесмени и псевдо предприемачи, които и досега не са можели да се похвалят с особена състрадателност и загриженост за персонала си. За тях сегашната ситуация е драматична само дотолкова, доколкото няма да могат да си купят нова лимузина или джип толкова скоро, колкото са планирали, и не се вижда кога ще тръгнат отново на воаяжи до екзотични дестинации. Мантрата, че са загрижени за служителите си, затова искат ограниченията по-бързо да падат, е чудовищно лицемерие. Повечето от тях имат достатъчно пари, за да заделят стотици хиляди левове в помощ на нуждаещи се хора в момента, или поне в помощ на медиците на първа линия. Но не очаквайте от тях дарения и саможертви – тяхната загриженост за икономиката и безработните е само на думи, в медийното пространство и в социалните мрежи.

Неслучайно тези дни и синдикалисти констатираха колко масово е декларирането на минимални надници и почасово работно време, за да може да се плащат заплати под масата и така да се укриват осигуровки. Това, че голяма част от хората са безволев и страхлив пролетариат, който не смее да си търси правата, както и че немалко служители с труда си не заслужават дори мизерните надници, които получават, е съвсем отделен въпрос. Егоизмът на самодоволните капиталисти, ударени от неочакван и трудно победим враг, подтиска повече от всякаква карантина и ограничения. Тези тарикати ще експлоатират и мачкат персонала си дълго след края на всякаква криза.

Но мизантропията няма само икономически измерения. Какво да кажем за злобата, с която доста хора тези дни дебнат да не би някой друг да получи някоя привилегийка повече от тях? Откъде накъде само родители с деца ще имат достъп до парковете, не сме ли всички ние пълноправни данъкоплатци, пита един драг зрител в новото предаване по БНТ. Надали някой би го спрял и изгонил от който и да е било парк, ако иска да трамбова точно там – въпросът е да покаже, че се чувства прецакан, да демонстрира враждебност към майките с децата, както и към всяко взето решение на общинската администрация.

Благодарение на тази епидемия и карантина открихме и на колко много хора около нас не им се работи и приемат с охота наложителната домашна отпуска, но затова пък държат да получават пълните си заплати и недоумяват защо би могло да има временно редуциране на размера им. В това отношение най-емблематични са футболистите от елитни европейски клубове – разглезени милионери, които възроптаха, че вместо по 200 хиляди евро на седмица им се налага да получават по 100 или 150 хиляди. Но не само в световния футбол – и тук около нас има достатъчно такива примери. Карантината е чудесно оправдание за мързела и безхаберието им. Тези хора ще са първите, които ще гракнат и срещу отварянето на всички работни места, защото предпочитат да бездействат, а заплатата им ако може да си върви…

А какво да кажем за алчните рентиери на имоти, които не се одумват да намалят поне за два-три месеца наемите на хората? Ами богаташите с вили по курорти и паланки, които обявиха затварянето на София по Великден едва ли не за престъпление, защото им затруднява достъпа до луксозните свърталища? В доста западни държави забраните за посещения на „втори имот“ бяха и все още са драконовски. У нас обаче всеки самодоволен новобогаташ е готов да бълва змии и гущери срещу опитите за овладяване на епидемията, само защото му е създаден някакъв дискомфорт. Въобще плочата, че държавата ни е скапана и зле управлявана, звучи адски фалшиво и нелепо, когато е свирена от хора с подобна ценностна система. Те ли биха управлявали по-честно и по-добре?

Но най-подтискаща е липсата на съчувствие към медицинските работници, нежеланието на някои хора да се поставят дори за миг на тяхно място, пълното игнориране на всякакъв проблем, който не ги касае лично и пряко. Досега не сме подозирали за колко масова е тази неспособност към емпатия.

Епидемията и карантината ще отминат, но даже и след тях ще трябва да живеем със същите тези егоисти наоколо, чиито кирливи ризи лъснаха на априлското слънце. Но поне вече няма да сме изненадани що за дребни душици познаваме.