„Смъртта може да почака“ (No Time To Die) си заслужаваше чакането. Да, многократното отлагане на пускането му, предвидено още за април 2020-а, беше отвратителна проява на продуцентска алчност. Заради него фалираха не просто отделни британски киносалони, а цели вериги. Не съм сигурен, че каквито и достойнства да има 25-ият филм за Джеймс Бонд, те биха оправдали този позор за киноиндустрията.

Обяснимо беше, че седнах да го гледам с лошо око, но не мога да отрека – това е най-добрият Бонд от всичките 5 с Даниъл Крейг и може би най-добрият Бонд въобще. Буквално нямаш време да мигнеш, камо ли да отидеш до тоалетната през тези 163 минути. Заслугата е най-вече в това, че има добре балансиран сценарий – с умерена доза небивалици, сравнително приемлив сюжет (ще се спасява светът, естествено) и достатъчно хумор – но не прекалено, за да не се размекваме. Целта е да се настроим за сбогуване с този конкретен образ и тя е постигната бравурно.

Убийствата на ключови герои са повече и от епизод на „Игра на тронове“. Каскадите, особено тези в южноиталианския град Матера от първите минути (да, това беше европейската столица на културата заедно с Пловдив през 2019-а и веднага ще ви се прииска да отидете там), са смайващо реалистични. Но най-голямата заслуга е емоционалната дълбочина, постигната с добра драматургия, актьорска игра, режисура и музика. Чак не е за вярване, че позьорски и на моменти пародиен франчайз като този за 007 успява да накара публиката да се просълзи в някои моменти.

Тук Бонд е уморен от живота и работата си, чувства се предаден и обезверен, но сценаристите са му намерили достатъчно добра мотивация да даде последен отпор на злодеите от „Спектър“ и каквото там още има за ликвидиране. Даниъл Крейг, който никога не се е славел с кой знае какъв диапазон, успява да предаде тъгата в душата на героя си. Почти съм сигурен, че ще го замени много по-талантлив актьор, който и да е той, но осанката, издяланото му като с длето лице и пронизително сините му очи ще ни липсват в тази поредица.

Около него отново е пълно с талант, сред който се откроява ослепителната Ана де Армас като поредното мимолетно Бонд-момиче. Нейното кратко участие е зашеметяващо и буквално спиращо дъха.

Чипоноската Леа Сейду, която винаги съм харесвал („Гадни копилета“, „Полунощ в Париж“, „Синьото е най-топлият цвят“) се завръща като героинята си от „Спектър“ Мадлен – красива, чувствена, с нюансирано, леко меланхолично присъствие. Доближава се почти до идеала на Бонд-любимките, макар Ева Грийн да остава недостижима като Веспер Линд от „Казино Роял“.

Лашана Линч като Номи, новата агентка с две нули, може и да е всенародна британска любимка и сигурно има защо, но в този филм не си личи особено. За мен е надценена и прехвалена, а може би виновни за това са и сценаристите. Но не е като да няма сцени и реплики, с които можеше да блесне и впечатли света. Не го постига.

Режисурата на Кери Фукунага е стилна, ненатрапчива и в много отношения old school, което е чудесно. Най-важната му задача – да направи така, че да обикнем това превъплъщение на Джеймс Бонд завинаги – е постигната.

След „Смъртта може да почака“ на франчайза ще му е трудно – така, както „Манчестър Юнайтед“ се мъчи без Алекс Фъргюсън, „Арсенал“ – без Арсен Венгер, а „Барселона“ – без Лео Меси. Летвата беше вдигната доста високо с филм, който не издиша в нито един ключов компонент. Даже и да приемем, че вездесъщата Барбара Броколи ще извади нов силен коз от ръкава си със следващия избор на титуляр, подобна хармония между сценарий, режисура, актьорско присъствие и музика ще се повтори много трудно.