„Игри на волята“ излъчи достоен победител, но през целия сезон се гавреше със зрителите си. Това ли е бъдещето на тези формати?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 10 декември

Победата на побългарения казахстански скибегач и маратонец Андрей Гридин в „Игри на волята“ посипа със захарта на положителните емоции развръзката в шоуто, но горчивината от бруталното режисиране на целия сезон остави много по-траен вкус у зрителите. Финалният дуел между него и Симеон, когото продукцията наложи като основен антагонист и едва ли не „злодейски образ“, не изглеждаше нагласен, но във въздуха витаеше усещането за предрешеност. Като за капак повечето зрители цял месец живееха с разкритието каква точно е челната тройка в третото издание на „Игрите“ и само тайно се надяваха, че може да се случи нещо различно.

Как точно се е стигнало до изтичането на информация (според градската легенда, вече бившата приятелка на Симеон издала класирането като своеобразно отмъщение към него) всъщност е без значение. Колкото и драконовски да са договорите, обвързващи всички участници с пазене на тайна, при подобен тип формати, снимани месеци по-рано, винаги ще има такъв риск. Щом не държиш състезателите с някаква финансова обвързаност (в „Игрите“ се участва без хонорар извън чека за победителя – победените се мъчат само за чест и слава), каквито и съдебни дела да висят като дамоклев меч над главите им, вариантите те да се разприказват могат да са много изобретателни. А когато самата продукция е показала безжалостен непукизъм както пред зрителите, които месеци наред виждаха манипулации и задкулисна режисура в полза на определени сюжети, но и към самите участници, да се разчита на тяхната добронамереност и съпричастност е безумие.

Тренираната и обръгнала на всичко (особено покрай последните сезони на „ВИП Брадър“) публика на Нова телевизия всъщност може и да не осъзнава колко важен, и то с отрицателен знак, риалити-сезон приключи току-що. В досегашните издания на „Игрите“ нямаше чак толкова демонстративно предрешаване на повечето битки и следване на предварително написани сценарии. В третия сезон обаче сякаш паднаха всякакви задръжки. С всяка следваща седмица участниците в него заприличваха на пионки, обречени да се потят в игра с предизвестен край. Отпадащите сякаш знаеха предварително кога си тръгват. Самите изпитания се подбираха така, че още от самото начало да е ясно кой ще продължи и кой ще си отиде. Всичко това създаде едно особено клаустрофобично усещане, подобно на онова в нашумелия корейски сериал „Игра на калмари“. Социалните мрежи завряха от възмущение – такова, каквото никога не е имало срещу телевизионен формат, претендиращ за реализъм. „Игри на волята“ се превърна в гузното удоволствие на българската публика: заричаш се след всяка поредна манипулация, че спираш да го гледаш, но на следващия ден отново пускаш телевизора – сякаш за да провериш могат ли да стигнат по-далеч в издевателствата си над теб. И се оказваше, че могат.

Подобен феномен – ненавиждано риалити да се радва на висок зрителски рейтинг – не е прецедент за тази индустрия. Но за пръв път този парадокс се настанява в жанр, където уж ценностната система е друга, където физическите качества и интелектът би трябвало да имат предимство над интригантството и уменията да дразниш околните. „Игри на волята 3“ прекрачи своеобразен Рубикон. Това е първото физическо, уж гладиаторско риалити-шоу, което показа, че способностите на кандидатите всъщност нямат никакво значение.

Рейтинговият успех, особено на фона на изненадващо бледото тазгодишно издание на „Фермата“ по Би Ти Ви, обаче ще доведе до следващи упражнения в същата посока. Има ли сила, която да възпре продуцентите на „Игрите“ и в четвъртия сезон да действат изцяло по задкулисен сценарий, след като толкова зрители са склонни мазохистично да гледат подобен сеир? В една индустрия, където рейтингът е основният източник на доходи, подобна тактика ще става все по-експлоатирана. Рекламодателите може и да не са особено щастливи, че клиповете им вървят в паузите между толкова нагло режисирани дуели и развръзки, но числата със зрителския дял вероятно компенсират недоволството им. Въпросът е – докъде може да се стигне, накъде върви телевизията като развлечение? Ще остане ли изобщо някакъв смисъл в него извън евтиното сеирджийство?

Във „Фермата“, при всичките кусури на седмия сезон, поне остава някакъв силно изразен познавателен и възпитателен елемент. Колкото и странно заснети, излишно усложнени като регламент и изкуствени като интрига да са тазгодишните дуели, все пак това е предаване, от което научаваш много неща за българската история, обичаи и религия. Анализите в студиото все така умело открояват и анализират особеностите на човешките характери и взаимоотношения.

В „Игри на волята“ тези елементи отсъстват и всичко е сведено до битките на пясъка и във водата. А когато този единствен компонент от едно риалити се окаже изкривен и предрешен в ползата на предварителен сценарий, тогава цялото шоу се обезсмисля. Получава се някаква особена риалити-порнография – самоцелно зрелище с предвидим сюжет, търсещо примитивно задоволяване на зрителски инстинкти.

Всъщност, както е тръгнало, може да се окаже, че истинската порнография скоро ще навлезе в телевизионния ни ефир – ако до такава степен зрителският рейтинг е решаващ фактор, а смисълът и реализмът на заснетия продукт са загубили всякаква стойност. Така де, какво пречи да гледаме истински секс в националния праймтайм – той също ще има сериозна публика, а оттам и рекламодатели, нали?

Впрочем, в другия риалити-хит на Нова този сезон – „Маскираният певец“ – реализмът също е наужким. През цялото време от публиката се очаква да държи някъде под килима интелекта и логиката си и се прави на заблудена по същия начин, по който го правят „детективите“. Като за капак в тазгодишното издание финалната развръзка, в която Виктория Георгиева победи Крисия, беше приета като нереалистична и нагласена от голяма част от публиката. Но, за разлика от „Игрите“, в „Маскираният певец“ илюзията и заблудата са предварително въведени в регламента. Така или иначе това шоу го гледат хора, които нямат нищо против да бъдат лъгани, стига да има интересни костюми, хубави песни и талантливи изпълнения.

От „Игри на волята“ обаче хората очакват честност, почтеност, мъжество и справедливост. В третия му сезон триумфът на иначе симпатичния Андрей беше закъсняла и гузна компенсация за тоталното пренебрегване на тези добродетели в дните преди финала. Можем само да си представяме какви кандидати ще се осмелят да се запишат за четвъртия сезон. На техния фон бургаската майсторка на миглите Мани ще ни се струва юначага като Крали Марко.