Дайте да дадем

на

Финансовият министър най-сетне прозря очевидното – че все някой трябва да изпълнява дадените обещания. Вдигането на минималната заплата е добър ход, но очакванията от левичарското му правителство тепърва ще се разминават с реалността

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 4 февруари

Финансовият министър стана герой в очите на пролетариата с публична тайна, изречена на закрито заседание – че българският работодател е експлоататор. Очакването, че предприемачите ще се бръкнат доброволно в портфейлите, обаче е наивен популизъм, и много скоро Асен Василев трудно ще отбива номера с него.

Работодателите ли са виновни, че заплатите у нас са ниски? Ако живеехме в епохата на социализма и основен работодател беше държавата, отговорът на този въпрос щеше да е лесен – да, разбира се. Във времената на пазарната икономика и дивия капитализъм обаче, когато работната сила е напълно свободна – не само в рамките на страната, но и из цяла Европа – да се твърди, че работодателите държат българина беден и го експлоатират безжалостно, не е нищо повече от див марксизъм.

Тези дни финансовият министър Асен Василев влезе в индиректен конфликт с българските предприемачи, които се засегнаха от негови думи за твърде ниското заплащане на труда. Формално погледнато, и двете страни са прави. Ковчежникът на държавната хазна каза в прав текст нещо, което много хора си мислят, но тактично премълчават. Впрочем, това е една от малкото истински суперсили на сегашния кабинет – да се изразява в стил „не дрънчи на война“ – директно, свойски и на моменти чак чаровно дилетантски. Впрочем, същото години наред правеше и предишният премиер Борисов, но мнозина приемаха тази откровеност за простащина. Докато сега от устата на хора като Кирил Петков и Асен Василев тя звучи почти симпатично – даже и да бъркат Толстой с Чехов.

Но да се върнем на темата – да, българският работник е с лоша производителност и се скатава, но също толкова вярно е, че работодателят му предпочита да си купи нов джип или да заведе любовницата на Малдивите, вместо да мотивира служителите си да работят по-усърдно. Ако типичният нашенски бачкатор е двойно по-мързелив от европейския си събрат, то тукашният фирмаджия е четирикратно по-алчен тарикат и схемаджия от колегите си на Запад.

Истина е, че един и същ шофьор, строител, чистач или сервитьор би се скъсал от бачкане, ако е на гурбет в Германия, и би използвал всеки шанс да се скатава, когато се завърне в родината. Но и никъде както у нас го няма гьонсуратлъкът на пишман-предприемачите, които искат да ловят маймуни с трици. Когато Борисов иронизираше скъпите коли на оплакващите се от ковид-мерките работодатели, това се приемаше като някакво кощунство. А сега Василев ще излезе едва ли не герой, че формулирал на закрито заседание една публична тайна за експлоататорите-бизнесмени.

Противоречието между финансовия министър и работодателите обаче е знаково и предвещава още по-сериозен конфликт в бъдеще. За много хора още преди изборите беше ясно, че формацията „Продължаваме промяната“ е левичарска мимикрия на дясна политика. Че даваните на едро обещания няма как да бъдат изпълнени с магическа пръчка. За хора като Василев обаче гласуваха немалка част от предприемачите, които сега са настръхнали срещу думите му. Е какво друго очаквахте, аланкоолу? С всеки следващ месец несбъднатите очаквания и разочарования от новия кабинет ще се трупат, а най-лесното оправдание за тях ще бъде не някой друг, а именно българският бизнес.

Левичарско-популистко правителство като сегашното никога няма да се обърне срещу широките маси от електората си и да им каже – малко получавате, но и не заслужавате много повече от това, а и да заслужавате – ние няма откъде да го вземем. Конфликтът между малцинството на дясномислещите и мнозинството на готованците, гласували преобладаващо за „Продължаваме промяната“, все още е във фаза нагряване, но неминуемо ще стигне до точка на кипене. И тя ще дойде много по-скоро, отколкото и двете страни очакват.

Впрочем, и кабинетите на Борисов в първите си дни и месеци бяха волунтаристично настроени, флиртуваха с широките маси и говореха за корупцията като за нещо напълно изкоренимо, тъй като вирее само сред някакви си „20-ина човека“, сред батко и братко. С течение на времето обаче всяко правителство у нас все повече започва да разбира предприемачите и да се съюзява с тях в ущърб на пролетариата. Това е неизбежен за всяка държава процес, но е особено отчетлив у нас, където работната сила никога през последния половин век не е била особено съвестна и с ясно изразени трудови навици.

Работодателите, които уважават служителите си и ги мотивират с добро заплащане и бонуси, все още са кът. Може би се увеличават от година на година, но остават малцинство. Дали със същите темпове обаче нараства и процентът на съвестните работници? Надали. Мързелът и готованството у българина засега остават константна величина, а възможността на всеки четири години да се гласува за нови управници, които обещават повече от предишните, не е особено стимулираща нещата коренно да се променят.

И Асен Василев, и шефът му Петков, и всички останали от „промяната“ тепърва ще отпиват от горчивата чаша на разочарованието. Ще осъзнават, че корупцията не е толкова лесно изкоренима, даже и да се саморазправят с онези, които решат да посочат за единствени нейни източници. Ще се изнервят от все по-нарастващите, или най-малкото не намаляващи очаквания от хора, които не са готови от своя страна да положат и минимално усилие в същата посока. Ще влизат в спорове и конфликти с работодатели, политици от опозицията или медии, които с добре познатия (доскоро и за самите тях) комфорт ще ги държат отговорни за всичко – от мръсния въздух, който дишаме, през цената на бензина, газта и тока, до напрежението в международното положение.

Доколко приетият „бюджет на растежа“ ще направи българина по-богат и добре печелещ е спорен въпрос. Може и да го направи и дори най-вероятно ще го направи. Но дали ще го направи щастлив и благодарен е съвсем отделно нещо. В страната, родила поговорките „Те ме лъжат, че ми плащат – а аз ги лъжа, че им работя“ и „Колкото и малко да ми плащат, пак ми е много“, да се раздават пари, преди да се изисква те да бъдат адекватно заработени, е като да се слага каруцата пред коня.

Никой не може да отрече ефикасността на популизма в кратки срокове. В дългосрочни обаче той винаги и неизбежно се проваля. „Дайте да дадем“ е чудесна мантра, но когато ковчежникът, който събира и раздава парите, очаква даването да идва от други хора, думите му ще кънтят все повече на кухо. Колкото и прав да е Асен за ниските заплати, с тази откровеност не можеш нито да заредиш бензин в колата, нито да платиш тока. Добре дошли в българската изпълнителна власт, симпатяги…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s