Горбачов сложи край на една епоха, а смъртта на Елизабет II поставя началото на края на друга. Тези, които се радват, че тях вече ги няма, все още не осъзнават колко мрачни времена се задават

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 16 септември

Само в рамките на 10 дни светът загуби две ключови фигури от своята най-нова история. Горбачов, който си отиде на 30 август на 91 години, беше човекът, спомогнал за края на съветската империя и поражението на комунистическата идеология пред либералния капитализъм. Кралица Елизабет II, която издъхна на 8 септември на 96, пък беше най-популярният световен монарх и олицетворение на предмодерната епоха – личност, която с авторитета, морала и личния си пример крепеше устоите не само на британския и англосаксонския, но и на целия западен свят. Фактът, че смъртта на двама старци на преклонна възраст предизвика толкова нескрита радост, подигравки и изблици на омраза, е показателен за много неща, но най-вече за мрачните времена, които предстоят – щом като толкова много хора са докарани до такава деформация на мисленето и ценностната система.

Днешните руснаци наистина нямат особени причини да се гордеят с Горбачов и да потъват в траур след смъртта му. Реално той форсира един неизбежен процес, който е щял да се случи и без него, който и да беше на власт в Кремъл. Горби обаче имаше достатъчно интелект и смелост, за да успее да се пребори с апаратчиците и хардлайнерите около себе си, да назовава нещата с истинските им имена и да отговори на очакванията на милиони хора от двете страни на Желязната завеса. Неговият проблем се състоеше в това, че не успя да приложи същата хитрост и безкомпромисност от вътрешната си политика и във външната. Със западни партньори като Рейгън, Буш и Тачър той се оказа по-мекушав, отколкото мащабите на империята му изискваха. Договори само устни обещания, а не фиксирани компенсации за изтеглянето на съветските войски от Източна Европа. Не гарантира по никакъв начин сдържането на НАТО в тогавашните му граници. Показа чисто човешка слабост, която после се превърна в слабост на държавата му.

Успоредно с идването на свободата и демокрацията, Русия започна да се развива, хората й заживяха по-добре, но същевременно започна да се обезлюдява и обезкръвява, а ресурсите й попаднаха в ръцете на шепа олигарси. Трябваше да дойде на власт човек като кагебееца Путин, мужик със силен характер и достатъчна външнополитическа хитрост, за да се появи тази държава отново на картата като потенциален световен лидер. Но без смелостта и действията на Горбачов Русия нямаше да има силата, която има днес при Путин и с която неговите фенове толкова се фукат. Кой знае колко още години и десетилетия щяха да минат в агония. Както и без смелостта на покачения върху танк алкохолик Елцин страната, нямаше да бъде спасена от връщане в прегръдките на пещерния комунизъм. Нито щеше да бъде трасиран пътят пред „новия й император“ и елциново протеже – Владимир Владимирович.

Тези руснаци (а има и много българи със същото мислене), които днес говорят с презрение за Горбачов, най-вероятно щяха да живеят в огромна нищета и мизерия, нямаше да познават белия свят така, както го познават днес, а можеше дори и да не са живи. Голямата историческа заслуга на Михаил Сергеевич беше, че той изобщо беше възможен, че способства за толкова драстични промени в света, че каза „баста“ и спря бруталния ход на историята в ужасната й тогавашна, поне за половината свят, посока.

Кралица Елизабет II, при цялата формалност на фигурата и поста й, пък беше последният световен монарх от епохата преди глобализма. Олицетворение на традиции, морал и ценности, които днес вече не се толерират. Макар и владетел на типично либерална държава, тя беше всичко друго, но не и типичен либерал – бе консерватор, който едва успяваше да скрива възгледите си, но и отговорен човек, поставил себе си в услуга на нацията и на короната. За днешното постмодерно общество, когато пълната личностна свобода е довела до личностен разпад и до на практика неуправляема, формална демокрация, традиционна фигура като един обичан монарх е сериозна пречка. Ако нацията има върху монетите и банкнотите си силует за пример, който символизира поставянето на общите интереси и правила над личните потребности, тя не би била толкова лесна за манипулиране и управляване. Само човек, превърнат в тотален егоист и консуматорски роб, може да бъде превърнат в безгласно колелце от една огромна машина.

Авторитетът на традиционна, здраво стъпила в миналото фигура като кралицата, досега беше спирачка през пълното развихряне на постмодернизма в британската общност. Сега вече, при наличието на силно уязвим като морал и характер крал като Чарлз III, задкулисието на глобализма ще може да действа много по-решително.

Дали в обозримо бъдеще ще се стигне до пълно отхвърляне на монархията във Великобритания? Напълно възможно е, но дори и с коронована особа в Бъкингам обществото й вече ще бъде лесно управлявано и мачкано. Някогашната велика държава се е докарала дотам да не може да излъчи по-качествен премиер от нелепата Лиз Трас, която се ползва само с няколко процента пълно одобрение сред населението. Това е все едно – не знам какъв пример да дам – в България министър председател да стане Атанас Атанасов, Радан Кънев, Мая Манолова или пък Руди Гела…

Ако се върнем към паралела с другия велик покойник – Горбачов, въпросът днес е дали Западният свят не изпада в същото безпомощно състояние като Съветския съюз през 1989-а? И ще роди ли Европейският съюз своя собствен Горби, който да има достатъчна смелост да каже „баста“, тази война и това противопоставяне не са изход за нас, а само задълбочават проблемите ни?

Глупавата, изостанала, алкохолизирана и самодостатъчна Русия все пак създаде своя Михаил Сергеевич. Днес в Брюксел управлява Урсула фон дер Лайен, в Лондон – Лиз Трас, в Берлин – Олаф Шолц, във Вашингтон – Джо Байдън. Нелепи, карикатурни фигури, много по-безпомощни от мекушавия Горби, който накрая стана рекламно лице на „Пица Хът“. Тези и за това не стават – могат само да снимат клипчета, в които да ни показват как да си мием ръцете без течаща вода, или да се здрависват с несъществуващи хора срещу себе си…

Смъртта на Горби е тъжен факт дори само заради мисълта, че днес е почти невъзможно да се появи човек като него. По същия начин натъжава и смъртта на кралицата – тя беше символ на доброто старо време, което изглежда безвъзвратно отминало, и нищо добро очевидно не ни чака.

Затова всеки, който би танцувал от радост върху гробовете им, не е нищо повече от безмозъчно нищожество, готово доброволно да се отправи към скотобойната за транжиране, откъдето ще си направи прощално селфи с най-новия модел айфон.