Двата нови сериала на БНТ са сериозна инвестиция и предизвикаха голям интерес. Оправдаха ли очакванията и вложените средства?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 20 януари

В рамките на 10 дни по държавната телевизия тръгнаха два нови български сериала, които се очакваха с голям интерес от публиката. „Вина“ и „Войната на буквите“ са коренно различни като жанр, съдържание и стилистика, но покриват еднакво важни теми и проблематика от българската действителност и история. Ангажирали са каймака на актьорската ни гилдия и са снимани от доказани режисьори по сценарии на опитни автори.

Постепенно в БНТ започнаха да се научават да правят добри рекламни кампании за водещите си проекти. Рискът да правиш активна пропаганда на програмата си обаче не е малък и от него неведнъж се опариха и водещите частни канали. Както гласи една поговорка, нищо не може да съсипе един неуспешен продукт така, както добрата му реклама. Когато създадеш много високи очаквания с майсторски ПР и активни излъчвания на спотове, опасността публиката да остане неудовлетворена значително нараства. И все пак – оправдани ли се оказаха очакванията и вложените сериозни инвестиции в двата сериала?

„Вина“ стартира

на 5 януари и фабулата бързо набра скорост с първите два от общо 12 те епизода. Още преди премиерата му беше ясно, че той ще има един непредвиден проблем – Нова телевизия успя да изпревари БНТ с пускането на доста сходен сериал, който се върти около наследството на винарска изба. „С река на сърцето“ се извъртя в цели 42 епизода между 13 септември и 18 ноември, но не успя да се превърне в явление, което силно да развълнува зрителите. Сценарият му бе наситен с прекалено форсиран, на моменти твърде театрален драматизъм. Макар и майсторски заснет, с модерна визуална опаковка и нелош актьорски състав, той стоеше някак си неорганично, а конфликтите и сюжетните обрати бяха или твърде предвидими и клиширани, или абсурдни. В крайна сметка от него остана само споменът за красивите гледки, както и че действието се развива в прекрасния видински край и че всичко се върти около производството на вино.

Затова и „Вина“ по БНТ трябваше да се бори сякаш с невидим конкурент – как да преодолееш усещането за „дежа вю“, ако снимаш буквално по същото време като другия проект, но излизаш на екран четири месеца след него?

За щастие, още от първите минути сериалът донесе моментално облекчение с далеч по-ненатрапчивата си режисура, автентично актьорско присъствие (без преиграване или „изчакване“ между репликите в диалозите, характерно за повечето ни филми) и стегната драматургия, която бързо очерта сюжетната арка и конфликтите. Виктор Божинов („Под прикритие“, „Възвишение“, „Голата истина за група „Жигули“) е кинаджия с вече оформен почерк – без дразнеща претенция, добра работа с персонажите, усет към премерения драматизъм и фино чувство за ирония и хумор. Ако имаме режисьор, който най-много доближава класиките на киното ни от 80-те години, това е именно той.

В интригите около наследената винарска изба в Мелник са синтезирани всички проблеми на днешното ни общество – корупция, постоянна война между държавна администрация и частен бизнес, алчност, завист и най-вече – липса на увереност, че в България изобщо сме способни да правим нещо както трябва. Актьорите, сред които блести в пореден tour de force Михаил Билалов, се чувстват добре в ролите си и не им се налага да произнасят реплики, в които не вярват, които сякаш не са техни. Емоционалната и дръзка Елена Телбис е отличен партньор на Владимир Зомбори с неговото спокойно, честно и на моменти глуповато-наивно лице на идеалист. Сред поддържащите роли Геро отново е великан, а Параскева Джукелова – майстор на деликатната и драматична недоизказаност. Кристина Верославова пасва идеално като „американката“ Марта – справя се толкова добре, че във форумите зрителките вече я намразиха, само защото ненавиждат до дъното на душите си героинята й. Това е класически показател, че си изградил талантливо образа на някой антагонист – щом простолюдието пренася неприязънта си от героя ти към самия теб.

Ако „Вина“ изобщо има някакъв проблем, извън постоянното чувство за нещо вече познато и разказано, това е натрапчивото продуктово позициониране. Уви, и този сериал доказва в какво наведено положение пред спонсорите се намират българските творци. Ясно е, че без подкрепа няма как да се заснеме качествен филм. Но нахалството и тесногръдието на „партньорите“, които настояват продукцията им да се показва по абсурдно демонстративен начин в кадър, са толкова отблъскващи, че човек започва да си мисли – ако тези вина се произвеждат и рекламират от подобни примитиви, най-вероятно не са толкова хубави, колкото ги изкарват…

Кога ще бъде преболедувана тази детска болест на телевизионното ни кино? Кога българският бизнес ще се научи да се рекламира по ненатрапчив начин, както се прави например в Холивуд, който е доказано по-ефективен? Толкова ли е важно да гледаме едри планове от по няколко секунди на бутилки с конкретни етикети, и нима производителите им не разбират, че така само постигат обратен ефект? В някои моменти направо започваш да съжаляваш екипа на сериала – как вместо да мисли за по-голямо въздействие, се е съобразявал с „изискванията“ на някакви прости хора с пари на снимачната площадка…

При „Войната на буквите“,

който тръгна на 15 януари и ще върви всяка неделя вечер, и достойнствата, и минусите са от коренно различно естество. Заснет по едноименния роман-бестселър на Людмила Филипова, сериалът е амбициозно завръщане към историческата тематика, при това за един от най-славните периоди от миналото ни. Златният век на българската държава при Симеон и дързостта на един от синовете му – владеещият мистични сили Баян Магесник – са претворени по талантлив и докосващ българската публика начин, с уважение към декори, костюми, артефакти и най-важното – към книжнината ни от онази епоха. Теодора Духовникова и Захари Бахаров са убедителни и органични в ключовите си поддържащи роли, а младият Даниел Върбанов като княз Баян е истинско попадение като основния протагонист – достатъчно харизматичен и същевременно неексплоатиран, неизтъркан от употреба. Напълно способен е да се превърне в зрителски любимец, наред с ослепителната Климентина Фърцова като принцеса Мария.

Паралелите с „Игра на тронове“ – легендарната средновековна сага на НВО, присъстват в почти всяка сцена и това не е непременно нещо лошо – създава специфичен комфорт у телеманиаците, а и показва, че и ние имаме обаятелни актьорски лица. Единствено когато сериалът е принуден да показва екшън сцени – схватки, насилие или батални моменти – усещането за бутафория е непреодолимо. На човек му се иска просто да ги бяха пропуснали, вместо да се мъчат да се конкурират с Холивуд. Ако приличаше повече на телевизионен театър – с хубави костюми и декори и акцент върху характерите и посланията – сериалът би си навлякъл по-малко критики и снизхождение.

Но най-големите му минуси са други. Преди всичко това е лошият звуков микс. През цялата първа половина на дебютния епизод репликите бяха почти неразбираеми. Самото говорене на актьорите е лошо – с недобра артикулация и дикция, което в крайна сметка е режисьорски пропуск. Езикът и речникът на героите пък звучат някак си твърде модерно, неавтентично, което на моменти предизвиква почти комичен ефект. Все едно гледаме съвременни градски хора, които някой е облякъл в средновековни костюми и заставил да говорят патетични неща. А за играта на Деян Донков като цар Симеон, ако следваме добронамерения принцип „или добро, или нищо“, ще е по-добре да не казваме нищо…

„Войната на буквите“ няма да се гледа със същата лекота и нетърпение като „Вина“, но за сметка на това е несравнимо по-оригинален и значим като тематика. По обясними причини не ни тормози с продуктово позициониране, но пък ни измъчва с лоша чуваемост и на моменти странен диалог.

Най-голямото му достойнство преди всичко е, че въобще се е стигнало дотук – че е бил реализиран на прилично ниво, че отдава почит на историята ни, интерпретирайки качествена и вълнуваща литературна основа, и че не е нелеп като филма за Ботев, например. Но дори и за него е редно да се кажат поне няколко добри думи, а именно – каквито и недостатъци да имат подобни проекти, с времето и с всеки следващ опит те постепенно ще изчезнат. Важното е на българската публика систематично да се доставя подобно съдържание, да се възпитава у нея интерес към историята ни и нарастваща взискателност към всеки опит за популяризирането й. Да има конкуренция между творците кой ще изгради по-убедителен образ и период от миналото.

Най-лесно е да шамаросаш подобен проект и да му се надсмееш. Той никога не би могъл напълно и тотално да отговори на очакванията към него. От тази гледна точка, „Войната на буквите“ заслужава ако не бурни, то поне поощрителни аплодисменти и сериозно зрителско внимание.

Жалко е, че както и най-големия хит на БНТ сред сериалите – „Под прикритие“, и историческата сага, и „Вина“, се излъчват само веднъж седмично. Но в епохата на отложеното гледане и всепроникващия Интернет, когато можем да консумираме всеки епизод повече от веднъж, това сякаш не изглежда толкова голям проблем.

Важното е, че и двата скъпи нови проекта на БНТ са далеч от провала, а винаги е имало опасения да се окаже така. В близките месеци домът на телевизионното ни кино ще е на „Сан Стефано“ и там ще е интересно.

(Посвещавам тази рецензия на паметта на майка си Александрина Шаханова, която загубих преди броени дни. Тя беше голям почитател на българските сериали, позитивен човек с буден ум и широко отворени очи за всичко стойностно в изкуството. Мир на душата й!)