Ако паметникът изчезне от Княжевската градина, какво ще правим без мъдростта на хора като Станка Желева в национален ефир?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 1 септември

Вече почти не се минава ден, без да се случи някое от онези уж незначителни събития, които не са достойни за нищо повече от присмех и снизхождение, но, обединени в съвкупност, допринасят за застрашително вдигане на „коефициента на омерзение“ у принципно безхаберните широки народни маси.

Българинът като цяло не е от хората, който ще тръгне прекалено да се ядосва, че жена, наричаща себе си „Летящата козила“, е казала пак нещо лъжливо, или пък че смята да изнася моноспектакъл в зала 1 на НДК. Дори вече била продала 200 билета, невероятно. Карбовски може нещо да й се гневи, но масовото гражданство и селячество – много трудно.

Не може да е голяма драма и фактът, че друга видимо неуравновесена „кълдъръм кокона“, смятаща себе си за културолог, е избълвала поредната си тирада във фейсбук. Същата още преди година и половина, още преди с нападението над Украйна Русия да стане враг №1 на грантаджийския либертариат, се отвращавала от народната ни музика. А също и от това, че посрещаме Нова година с „Дунавско хоро“ (понеже било любимо на Тодор Живков, как може да звучи и до днес!), че на площадите ни свирели гвардейски оркестри, и че песнопенията на Борис Христов били изпълнени с руски акцент, следователно също нямали място в празничния ефир…

Днес опорката е ясна – всеки, който се кефи на фолклораили въобще на някаква форма на традиционализъм и патриотизъм, е парекселанс русофил, рашист и путински пропагандатор. Преди година и половина обаче той пак е бил достоен за презрение, но по „извън-руски“, изцяло глобалистски причини. „Хоро с трибагреник е знак за политическо и културно разобщаване от Европа“ – с този почти гьобелсовски плам културоложката громи българската идентичност, а отдолу други кълдъръм кокони изпадат в транс от възторг.

Като цяло българинът е снизходителен към такива, защото е наясно, че социалните мрежи са мехурът, в който единствено може да вирее този специфичен либерален планктон. Той там диша пълноценния етер, наричан „краят на историята“ и бленува обединяването на богатия демократичен свят в Съединени глобални щати. В тях въздухът вече няма да бъде замърсяван от музиката на Чайковски и Шостакович, няма да се тиражират текстове на Пушкин и Толстой, нито да се въртят филми на Бондарчук и Михалков… Хората и ръчениците пред Народния театър ще са забранени, няма да звучи Дунавското на Дико Илиев след полунощ, а Борис Христов с неговия руски акцент ще си остане някъде в архивите на държавната фонотека… Как да се ядосваш, че хора мечтаят за такива неща? Когато някой дръзновено вярва в някаква утопия, колкото и безумна да е тя, и си е създал пространство, в което да се окуражават заедно със себеподобните си, това не е болка за умиране за обикновения българин, пък бил той и не-либерал.

Но когато семпла личност като Станка Желева, известна единствено с това, че е дъщеря на първия български демократичен президент, е поканена в национален ефир, за да обяснява с мънкане и гримаси, че е крайно време един паметник да бъде махнат от центъра на София, това е повече от словоблудство в някакъв социален балон в Интернет. Това вече е толериране на една посредственост в името на някаква политическа конюнктура.

Въпросната Станка не е нито популярен общественик, нито политик с някаква реална избирателна подкрепа, нито дори талантлив говорител от името на баща си Желю и ретранслатор на идеите му. За кариерата й на „художник“ знаят само много близки до нея и семейството й приятелски кръгове. Но Станка е олицетворение на новата реалност и на новите звезди в нея – няма никакво значение липсата на качества, успехи и дори елементарна харизма, стига да мислиш правилно и да си съгласен да го тръбиш по телевизията. Щом като войнстваща невзрачност като Желева го може, значи го може всеки. Очаквайте следващи такива интервюта от пропагандната поредица на Нова…

А още по-смешно е, че лайтмотивът на цялата пропаганда е уж зов за скъсване с тоталитарното минало. Дори и в годините на мрачния соц обаче, агитацията по телевизията се правеше някак си по-интелигентно, имаше фасон, опити за логическа обосновка или поне личен чар у пропагандаторите…

Най-смешното е, че ситуацията с този паметник – впрочем един от 15-те подобни из цялата страна, издигнати в продължение на десетилетия – прилича на поговорката „на умряло куче нож вади“. След като идеята за махането на 3 март като национален празник очевидно не покълна добре в българската общественост, това просто е най-благодатната русофобска дъвка, чрез която се трупат най-много точки. Няма по-лесен начин да разделяш обществото ни в момента, да сочиш някакви хора като врагове и едва ли не като виновници за всичко. Днешните управляващи упорито отказват да излязат от любимата си роля на недоволна и критикуваща опозиция.

Докато го има този паметник, и най-вече – докато ги има защитниците му – няма никога да се оправим, обречени сме да сме утайката на западната демокрация и цивилизация. И обратно – ако МОЧА („Монумент на окупационната червена армия“) го няма, и ако дай Боже се изпарят като в холивудски комикс и отбраняващите го, то тогава е вън от съмнение – ще цъфнем и ще вържем, към страната ни ще потекат реки от западно злато и рекордни инвестиции, инфлацията ще секне и дори може да ни пуснат в Шенген…

Впрочем, сигурно и талибаните, които преди 20 години разрушиха статуите на Буда в Афганистан, така са се опиянявали от аргументите си за взривяването на парче история. Идват някакви хора на власт върху дадена територия, някакъв артефакт от миналото на тази територия не им харесва (нищо, че дори собствените им бащи и дядовци имат заслуга за него, както и причини да го харесват), смятат, че им пречи да се мазнят достатъчно успешно на новите си господари, и бам – взривяват, махат.

Ставало е дума и друг път, как по времето на британските бомбардировки над Германия, гаулайтерите нацисти се радвали на всяка разрушена опера или общинска сграда и потривали ръце, че ще им бъдат отпуснати пари да построят вместо тях нещо по собствен вкус. Дотолкова комплексирани от миналото, но и самоуверени за бъдещето се чувствали.

Тази обявена нова война – срещу българската история (независимо дали ни се харесва или не) – е поредният гнусен спазъм от пропагандата на глобалния либерализъм, която ще става все по-абсурдна в своята самоцелност. Тя е обречена да постига само обратен ефект, но вече изяснихме – либералният планктон няма особено реална преценка и самооценка. Способността му да разсъждава е замъглена от балона, в който вирее.

С махането на МОЧА нито един от проблемите на този планктон няма да бъде разрешен – нито господарите му ще го обикнат повече, нито Западът ще приеме страната ни за по-малко русофилска. Историята ни няма да бъде пренаписана, нито националните ни комплекси – изтрити. По същия начин те си остават и у французите – колкото и антируска да е днешната реторика на Макрон, това по никакъв начин не изтрива угризенията им, гузната им съвест, че са се дали без бой на Хитлер и че са били ключов фактор в подсигуряването на войната му срещу цялата европейска цивилизация. А накрая са се извъртели едва ли не като „страна-победител“. Това предизвикало истински потрес у капитулиращия немски генералитет, който много добре знаел какъв победител може да е Франция над хитлеристка Германия…

Но да се върнем на МОЧА – в негово отсъствие хунвейбините от новата „културна революция“ ще загубят любима мишена. А художници, иначе доста по-талантливи от Станка, вече няма да има какво да боядисват по оригинален начин, опитвайки се да блеснат в новия най-високо котиран жанр – русофобски арт. Дават ли си сметка каква пирова победа се задава?

Паметника ще го махнат (предстоят поне дузина кампании за други монументи из страната), но войнстващата посредственост, която държи да трупа актив, като се „измоча“, ще си остане. Докато гледаме нейния сеир, патриотичният заряд на българите няма как да не расте с всеки изминал ден. Както и коефициентът на омерзение. Така че браво на Станка и на всички други Станки.