На тези избори сякаш всички партии са се наговорили да жертват София и мислят повече за следващите

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 29 септември

Ясно е как ще приключат местните избори в края на октомври – всички основни партии ще си ги припишат като победа. Все ще намерят по кой показател да отчетат по-добро представяне от предишните. Едни ще спечелят най-големите градове, други по-малките, трети – селата, все някоя партия ще удържи победа в район, където никога не е печелила… По стара традиция на доста места се образуват конюнктурни коалиции, които доказват старата максима, че в политиката няма вечни приятели или врагове, а само вечни интереси…

Само в София положението намирисва повече не на победна партия, а на гамбит с неясен изход. За столичния електорат тази година всичко се свежда до избиране на най-малката измежду всички злини. За основните партии обаче, каквото и да говорят и какъвто и патос да демонстрират, София по-скоро изглежда като предварително калкулирана загуба. Като нещо, пожертвано тактически – с мисъл за следващите местни и със сигурност за следващите парламентарни избори. Поне на такива мисли навяват обявените основни кандидатури.

Другото обяснение за предложените имена може да бъде само някакво тотално самозабравяне и пълна липса на реалистична преценка. Не би било учудващо, но хората винаги са по-склонни да търсят някаква по-дълбока конспирация, отколкото просто да повярват в нечия глупост.

„Градската десница“ има дългогодишен опит в това да не иска да печели столичната община. На всеки вот тя издигаше предварително обречени кандидатури, които нямаше как да надделеят над избраника на ГЕРБ, въпреки иначе доказания превес на жълтопаветните партии в софийската електорална маса през последното десетилетие. Неспособността за трезва преценка и обединение около избираема кандидатура при предишните избори доведе дотам до балотаж да се добере червената кюстендилка Мая Манолова. Това стана само защото от „Демократична България“ не застанаха зад Борис Бонев, а издигнаха някакъв странен архитект с още по-странни тапети в хола на квартирата си. Така вотът на модерните десни се раздвои и спихна. На балотажа половината от тях все пак подкрепиха червената Мая (само и само да няма нов мандат на Фандъкова и ГЕРБ), но за останалите антикомунизмът надделя и просто не излязоха да гласуват. Така София, бастионът на жълтопаветния прогресивен електорат, отново не можа да бъде завоювана, но сякаш никой там не беше особено изненадан или разтревожен. За тези хора ролята на вечно оплакваща се опозиция, от която нищо не зависи, но си получава грантовете и медийното внимание, открай време е предпочитана. С другата функция – да се нагърбват с решаване на конкретни задачи – не се справят със същата лекота и това вече стана кристално ясно, само че не на кметско, а на правителствено ниво.

Впрочем, още при предишните избори изглеждаше, че и самият Борисов е готов да прежали София. Те се проведоха при негова пълна доминация в изпълнителската власт, но и при нарастващо влияние на президента Румен Радев (когото ГЕРБ всъщност косвено „избраха и преизбраха“, издигайки по-скоро фиктивни, отколкото потенциално печеливши кандидатури като Цецка Цачева и Анастас Герджиков). През есента на 2019-а Борисов подкрепяше Фандъкова сякаш с половин уста, а също така се знаеше, че и тя самата не държи да получава пореден мандат. София изглеждаше почти „прежалена“ и, в чисто тактически план, това можеше да се окаже стратегически полезен ход за ГЕРБ. Натискът върху притежаващата тотална власт партия щеше да намалее, щяха да се появят хора и формации, срещу които да се упражнява цялата й реторична машина. Борисов и структурите му нямаше да изглеждат така „виновни за всичко“, както се оказа още през лятото на следващата година – въпреки умелото справяне с ковид пандемията в първите месеци от избухването й.

Но, може би дори за тяхна изненада, София отново беше оставена на ГЕРБ. Сега ситуацията подозрително започва да намирисва на същото. От ПП-ДБ този път се договориха с Борис Бонев, но издигнаха като свой кандидат славен потомък на Държавна сигурност, вакло агне на „куфарния стартъп ала Огнян Дойнов“, на чиито успехи и милиони в банката класическата градска десница няма как да погледне с добро око. Логично се стигна до обявяването на конкурентна независима кандидатура в лицето на Вили Лилков – уважаван професор и автор на книги, който дори и да остане далеч от балотажа, ще отцепи немалка част от потенциалните гласове за „официалния фаворит“ Васил Терзиев. Дали това може да коства на ПП-ДБ отсъствие от балотажа?

От БСП направиха максимално възможното за това, издигайки кандидатурата на симпатичната и устата синдикалистка Ваня Григорова. Тя е кореняк софиянка и изглежда значително подобрена версия на Мая Манолова отпреди 4 години. Но ако съумее да достигне до втори тур, което би било почти сензационен успех, вероятността там да получи достатъчно гласове от жълтопаветната десница не е голяма.

Последни в играта се включиха ГЕРБ с „бомбата“ Антон Хекимян, но и тази кандидатура изглежда повече като достойно „отбиване на номера“ и поглед към някакъв по-далечен хоризонт, отколкото като реална претенция за продължаващо управление на София. Поне на този етап изглежда, че подобен избор по-скоро консолидира враговете на Борисов, отколкото да ги разколебае или разедини. Един от нежеланите от ГЕРБ ефекти е свързан с имиджа на bTV като „жълтопаветно ориентирана“ медия, който се оформи през последните години. Сега се наля вода в пропагандната воденица, че тази телевизия всъщност винаги е била „гербаджийска“, иначе нямаше шефът на новините й изведнъж да се събуди като кандидат-кмет. Така любимата поза на „умнокрасивитета“ – че е в опозиция на „завладяна държава и завладени медии“ – се завърна на бял кон. Слави Трифонов от своя страна също не пропуска да закове пирон върху вече омразната му телевизия, намеквайки, че Хекимян открай време е прокарвал гербаджийските позиции в програмата й. Въобще, Антон всеки сега ще го употребява както му отърва.

Макар и вероятността бившият сутрешен водещ да стане столичен кмет тази есен да не е съвсем изключена, кандидатурата му изглежда повече като дългосрочна политическа инвестиция. Ясно е, че за него вече няма бъдеще в журналистическото поприще, или поне не на такова административно ниво. Ако в следващите няколко години се посвети на политиката, шансовете му да спечели едни следващи кметски избори или да стане парламентарно острие на ГЕРБ са напълно реалистични. Компетенцията и мениджърските му качества изобщо не са за подценяване, но ще трябва да мине време, преди хората да започнат да гледат сериозно на тях.

Засега едно е сигурно – София все повече изглежда като горещ картоф, който нито една от водещите партии не иска да държи в ръце в близките 4 години. Или пък се надява да го хване с лекота, което е сигурен признак, че самонадеяната глупост трайно е завладяла основните елементи от „сглобката“.