Има хора, които колкото и дълго да живеят (85 години все още, макар и все по-малко, се смятат за преклонна възраст), ни напускат от този свят с усещането, че е било кратко и недостатъчно, че са си отишли преждевременно. Това е, защото не само се радват на живота си, но и го прекарват пълноценно, винаги вършейки нещо полезно за другите, а и за себе си. Никога не си губят времето, а накрая сякаш то не им стига.

Такава беше и майка ни, Александрина Шаханова – вечно буден, с отворени очи за хубавото и доброто човек, който беше издигнал в култ любовта към знанието и изкуството, достойнството си и желанието да бъде полезен, да остави нещо след себе си.

Днес се навършва една година, откакто сме без нея. Колкото и човек да е бил подготвен в мислите си за такава загуба, тя се оказва непрежалима. От една страна ти се иска да не се фокусираш върху нея, защото е твърде болезнена, но от друга ти е абсолютно невъзможно да спреш да гледаш на света и през очите на такъв човек, който му се е радвал толкова много.

Тук слагам снимки на майка от последните пет години. Правили сме ги на различни места, някои от които особено любими за нея. На всичките тези места тя беше щастлива – че е там, че нещо хубаво се случва, че сме заедно. Но и много често се налагаше да й казвам специално, за да се усмихне. Дали това е била просто умора, или тъга от старостта, или съжаление, че всеки неин ден не преминава така?

Какво ли си е мислила в този миг от последната снимка, където е седнала срещу мен в кафенето на „Витошка“? Колко ли още такива дни й предстоят? Не бяха никак малко, но пак бяха недостатъчно. Почивай в мир, майче. Поздравявам те с една от любимите ти песни, в едно от любимите ти изпълнения…