Редакционният увод във февруарския „Биограф“
Блусът има сериозна роля в рокендрола. Най-добрият рокендрол се е родил в блуса. Чули сме го за пръв път при Литъл Ричард и Чък Бери.
Ангъс Йънг
Докато пишех февруарската кавър стори за AC/DC, групата с вече половинвековна история, почти постоянно слушах нейните албуми. Някой би си помислил, че ми се е надула главата от този леко еднообразен тътен и грохот, но не. През цялото време се чувствах отлично и имах силен прилив на енергия и адреналин. И за пореден път се убедих защо е прието да се смята, че хората, които слушат рок, са по-позитивни и лъчезарни от останалите, приемат живота главно от хубавата му страна. И леко айляк, както казват в Пловдив. Просто няма как да не се чувстваш добре, докато те залива нещо толкова зареждащо, изсвирено и изпято с толкова хъс. Припомних си и ученическите години в Класическата гимназия, когато всяка сутрин, докато бяхме на археологическа бригада в Дуранкулак, ни събуждаше парчето Who Made Who…
В този подчертано рокаджийски Biograph се постарахме да обясним защо AC/DC са една от най-важните групи в света на рока. Но събрахме и други истории от историята му. Срещаме ви и с хора като певеца-актьор Владо Михайлов и „професора по музика и добро настроение Богдан Томов“, които също има какво да разкажат по темата рокендрол. Не по-малко интересен е и опусът на Божидар Божков „Трепети на къси вълни“ – за времената, когато хубавата музика достигаше до българите главно чрез ВЕФ-ове и по тъмна доба.
Не пропускайте и интервютата с личности като писателя Владимир Зарев, актрисата Латинка Петрова, футболния деятел Валентин Михов и продуцента Борислав Чучков – всеки от тях е натрупал достатъчно опит и мъдрост в своята сфера и е отворил ума и душата си пред любимото ви списание.
Ако си пуснете някой от албумите на AC/DC, докато четете този брой – няма да сбъркате. Гарантирам, че ще ви се отрази отлично!
Приятно четене.
Георги Неделчев,
редакционен директор
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Леле! И ура! Ако ми позволите подобен жаргонен „коментар“, господин Неделчев. 🙂 Отвинтихте ми главата с новия брой, сериозно Ви говоря. И бяхте напълно прав,че много ще хареса на мъжа ми. Човекът обаче великодушно ми позволи да си го прочета първа. 🙂 МНОГО, ама МНОГО готин БИОГРАФ! Благодаря пак и отново. Много ми допада това, че всеки път показвате и други варианти на корицата- освен това, което в крайна сметка стига до нас като избор на списанието. На мен тоя път най ми хареса тази във виолетово. И едно такова особено чувство предизвика у мен снимката на Бон Скот така, както би следвало да изглежда, ако още беше с нас. Натъжих се, доста. Признавам си. Но пък от друга страна- хората, които имат значение за нас, винаги са с нас, нали. Интересна снимка. И както обикновено- „днешният“ Бон Скот е доста по-секси от младата си версия. 🙂 Е, поне според мен.
Още съм доникъде. Кавър сторито ще си го оставя за десерт. Светкавиците. Сигурно въобще няма да Ви изненадам като Ви кажа, че любимите ми техни парчета са THE JACK, HELL`S BELLS & HIGHWAY TO HELL. Това е моята лична „света троица“. Особено THE JACK. Обожавам това парче. И, да. Никой не може да победи в сърцето ми- и в живота ми- любимата Металика. Никой не може дори да доближи специалното място в сърцето ми, запазено само за Джеймс Хетфийлд. 🙂 Обаче Светкавиците са велика работа. Дори аз съм убедена в това.
Специални благодарности за толкова милия очерк за лексиконите. 🙂 Нали се сещате колко лексикони съм попълнила. И колко лично съм си направила, за да ми попълват. Беше толкова забавно днес да обяснявам на своя 13 годишна племенница какво е това лексикон. Не искате да знаете как ме гледаше. Почти съм убедена, че не разбра нито какво е това, нито смисълът от него. Какво да правиш. Както пише любимият ми Александър Петров по друг повод: “ друго време, друг свят“!
Владимир Зарев е любим мой писател от много време, така че и за него специално благодаря.
Започнах го аз този нов брой от Валентин Михов. Толкова НЕ типичен футболен човек по тия ширини. Интересен мъж. Дори само защото не притежава обичайните отличителни черти на „футболиста“ по нашите ширини.
До Джим Морисън още не съм стигнала, само попрегледах по диагонала. Но пак ще кажа- благодаря! Никога не съм разбирала хората, отиващи на гроба на някоя знаменитост. Дори ако е човек, когото по лични причини почитат и обичат. Като е така- почитай и обичай това, което този човек е оставил като наследство. Защо ще се снимаш на гроба му!? Защо въобще ще ходиш?! Никога не съм разбирала това. Обаче има два случая, в които наруших това. Е, не съм се снимала. Разбира се. Но имам два случая в живота си, когато и аз като най- обикновен поклоник отидох на съответния гроб. Единият е последният дом на Джим Морисън във Франция. Странно място е Пер Ла Шез. Първо- то се управлява освен от обичайната администрация и от куратор, назначаван от…департамента по култура на парижкото кметство. Което по принцип си управлява гробището, защото то е на общината. Второ- когато помолих да ме упътят, получих спретната брошура със заглавие: “ Как да посетим гроба на Джим Морисън. Но с уважение“. Видя ми се странно. Но нищо не казах. Дърго време я пазих. Странно е. Пер Ла Шез прилича на всяка друга туристическа атракция. Толкова много хора, Боже мили! Това леко ме шашардиса. Дори като се има предвид колко много велики творци са погребани там. Гробище. Все пак. Но много исках да посетя гроба на Морисън. И отидох. Второто ми такова посещение е гробът на изумителния баритон Еторе Бастианини в Сиена. Ето Ви идея за очерк. 🙂 Потресаващият жизнен път и изключителен стоицизъм на този мъж за само една от причините да го обичам безкрайно. Отделно- омагьосващият му глас и безкраен талант. Някакви си 11 години кариера. Което за операта е нищо. Буквално нищо. Особено за баритон. А повече от половин век след несправедливо ранната му и жестока смърт той е обожаван и паметта му е пазена от милиони обикновени почитатели на магията на операта. И е недостижим. Абсолютно недостижим. Не случайно го наричат „баритонът на баритоните“. Та не разбирам хората, които посещават гробища принципно. Малко е странно. И натоварващо. Кой както го разбира.
Много, много, безкрайно Ви благодаря за този брой, господин Неделчев! Да се надяваме, че ни очакват още много други рокендрол страници и истории! 🙂
И накрая нещо професионално. Установено е посредством много дълги и много на брой неврологични изследвания, че хората, които слушат редовно или често рок музика и правят това от относително ранна възраст (невролозите приемат границата от 13- 17 години), са до 42, 7 % по- малко застрашени от каквото и да било развитие на невродегеративни заболявания като Алцхаймер, Паркинсон и ДТЛ в ранна възраст и до 32,6% – в зряла възраст, след 55. Дори ако са пушачи и имат съпътсващи проблеми като съдово- кардиологични заболявания и диабет тип 2 например. Изследвания в областта доказват още напълно безспорно, че рок музиката има въздействието на класическата такава върху това което популярно наричаме емоционална памет. Онази част от мозъка, която пази ценни и важни за нас моменти от живота ни. Емоционалната памет е жизненоважна за здравето на мозъка, защото неговото разрушаване започва от нея. Значи- всичко, което я подхранва и я държи в кондиция, помага на мозъка в цялост и дългосрочно. Невробиолозите казват, че красотата, сложността и емоционалната наситеност на класиката влияят благотворно на мозъка. Красотата- защото увеличава нивата на „щастливите“ хормони допамин и окситоцин. Сложността- защото повишава нивата на адреналина, предизвиквайки мозъка на работи по- усилено, за да възприеме чутото. А емоцията разгражда стресовите хормони и руши кортизоловите вериги, които са най- добрият „приятел“ на безсънието и хроничната тревожност. Точно по същият начин според изследванията реагира мозъкът ни и на рок и метъл музиката. Мен ако питате, това е забележителен резултат. Дори само заради факта е научно доказуема стойността и важността на рок музиката.:) Забравих- ДТЛ е Деменция с телца на Леви. Алцхаймер с Паркинсон. Тотален Франкенщайн. Случва се, уви! И още не го лекуваме, УВИ.
ХаресвамХаресвам