Мъртвият Навални ще е по-силен от живия, но всеки, който се опитва да оневини Кремъл и Путин, е заслепен не по-малко от враговете им. Западът обаче бързо ще забрави руския Дон Кихот – както забрави Борис Немцов и както ще забрави Зеленски

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 23 февруари

Гневът от убийството на Алексей Навални навсякъде по света е голям и справедлив, а със смъртта си този мъченик на свободата – типичен руски донкихотовец, един съвременен декабрист (точно два века след удавеното им в кръв въстание в родния град на Путин Санкт Петербург) – ще бъде много по-могъщ символ на опозицията и съпротивата, отколкото приживе. Дали саможертвата му да се прибере обратно преди 3 години, след като го лекуваха в Германия и след като знаеше, че в Москва го чака сигурен арест, съд и затвор, си е заслужавала? Може би да, но по-скоро не. В нея има някакво типично руско мъченичество, някаква доброволна и безсмислена обреченост, на каквато само представител на този народ е способен.

Всякакви спекулации, че той не е имал друг изход, че западните му спонсори са го задължили да постъпи така, и че едва ли не същите те са го и убили, в удобен за тях момент, са не просто уродливи и гнусни – те са преди всичко тъпи. Версии за малоумници. На Запад може да са всякакви, но не постъпват така в подобни случаи. Не си служат чрез физически убийства на „свои хора“, за да постигнат нещо – имат безброй други начини да се домогнат до същия ефект. Днешния Запад твърде добре владее пропагандата и силата на внушенията, за да му се налага да прибягва до реална ликвидация на някого. Този прийом е изцяло прерогатив на Изтока и най-вече на Кремъл.

Впрочем, руснаците действат така и в рамките на целия украински конфликт – за тях не е важно да спечелят медийната война, те са се примирили предварително, че ще са я загубили. Приоритет им е да победят физически, а останалото сякаш не е толкова съществено. На медийния фронт – каквото дойде.

Каквито и странни обстоятелства да има около тази смърт, включително бодряшкото включване на усмихнатата вдовица на Навални на Мюнхенската конференция броени часове след обявяването на новината, Путин няма как да излезе с чисти ръце от нея. Ситуацията за него е lose-lose – или той лично стои зад убийството на Навални (най-вероятно бавно и методично, а не планирано точно за дните на руски подем на информационния фронт), или трябва да се разкрие като фатално уязвим – че е възможно негови душмани да убият зад решетките на хиляди километри от Москва неговия основен и най-харизматичен вътрешноруски опонент.

Руската пропагандна машина за пореден път се е примирила, че ще претърпи съкрушителна загуба, но това сякаш няма голямо значение за нея. Това я прави не само страшна и зловеща, но и по някакъв начин непобедима, недостижима за оръжията на Западния свят. В Русия един човек престава да бъде проблем само когато престане да съществува. Не е нужно дори да си спомняме за хора като Борис Немцов, застрелян на броени метри от Кремълската стена през 2015-а, или за Анна Политковская, убита в асансьора пред собствения си апартамент през 2006-а. Достатъчно е да се сетим за вагнеровеца Евгений Пригожин, чийто самолет беше взривен във въздуха миналия август.

Да, защитниците на Путин и сега, както и при всеки от предишните случаи, вадят достатъчно аргументи от ръкавите си. След убийството на Немцов подозрително бързо бяха организирани „спонтанни“ протестни митинги, на които бяха принтирани негови портрети с надписи „Борись!“ (Бори се – бел. ред.). Сега пък тъкмо след интервюто на Путин пред Тъкър Карлсън и завземането на ключовия град Авдеевка край Донецк от руснаците, смъртта на Навални сякаш нарочно „канселира“ ефекта от тях. Удобно, нали? Кой има интерес, cui bono, питат на латински путинистите. Но най-голямата глупост е Кремъл да бъде подценяван – нещо, което все повече хора правят все по-често. Или пък да се правим, че не виждаме един ход по-надалеч. Там са напълно в състояние да калкулират дори и това – да извършат нещо, което уж им носи пасиви в тактически и стратегически план, но което в крайна сметка обслужва основните им цели.

Да, напълно по силите на Путин е да върши неща, които изглеждат неизгодни за него, стига това да му носи нужното оправдание и измиване на ръцете. И всеки, който смята, че мисълта му не стига толкова далеч и е неспособен на подобен „гамбит“, е просто наивник. А опитите да бъде оневинен са плод или на примитивно мислене, или на безумие, сравнимо само с това на повечето му противници в наши дни.

Но колкото и силен да е мъченическият образ на Навални днес, той няма да постигне това, в което се уповават гневните от неговата смърт. Всъщност, този гняв по някакъв парадоксален и още по-гнусен начин е примесен с подмолно клокочеща радост. Там в далечната колония, излежавайки 19-годишна присъда (Путин със сигурност нямаше да е жив при изтичането на срока й), старателно скрит от света, той не беше полезен по никакъв начин. Сега, вече мъртъв, той е новото знаме на антипутинизма. Не точно на русофобията обаче, защото самият Алексей беше руснак, при това руснак-националист, който даже признаваше Крим и дори Донбас за части от руската федерация. В стратегически план иконизирането му няма да върши достатъчна работа – то е удобно само в тактически…

В деня, когато се пише този коментар – понеделник – скръбта и гневът за убития Навални все още са силни. Но към момента, в който той ще види бял свят във вестника, където тази смърт е основна тема – петък, ситуацията, уви, вече ще е друга. Към тази дата Алексей ще е прежален и забравен от повечето хора, които заляха фейсбуците си с яростни публикации миналия уикенд. Тъжно, но факт – една седмица време вече е твърде дълъг срок за задържане на вниманието и фокуса върху нещо, пък било то и смъртта на толкова смел (до налудничавост), харизматичен и красив мъж, какъвто беше Навални.

По същия начин са забравени и Политковская, и Немцов – имената им се споменават само в някакъв конкретен контекст, само като допълнителна аргументация. Гневът за загубата им не е основен наратив нито в Русия, нито в антируския Запад. И именно на това разчитат убийците на Навални – на същото това безхаберие, което вече е завладяло прогресивните поборници за демокрация и евроатлантически ценности. Каквото и да са говорили в продължение на няколко дни, те неизбежно ще оставят руснаците сами да се оправят с любимия си царизъм и мъченически да страдат в „несвободата си“ под кремълския гнет. Заети са твърде много с други неща, за да оставят смъртта на един руснак да бъде основна тяхна тема за повече от седмица…

По същия начин един ден ще бъде забравен и Володимир Зеленски – независимо каква ще бъде съдбата му като украински президент и като човек. Същността му е твърде „руска“, за да бъде оставен да се превърне във вечна икона. Митологизирането му може да има само тактически, но не и стратегически измерения. Такава ще бъде и съдбата на цяла Украйна, или поне на огромна част от нея. Също като Навални тя е била полезна, докато е била жива, но ще върши още по-добра работа и като победена.

Основният урок – че с тази русофобия и този подход към Путин и Русия няма да се стигне до нищо по-различно от нови убийства, последвани от ново безхаберие – разбира се, няма да бъде научен. Нито в главите на някои хора ще покълне елементарната мисъл, че дори и Путин да го няма в Кремъл, нещата няма как да се „подобрят“, а могат само да се влошат. Само ако Западът протегне ръка към руснаците и спре да ги нарича орки, изнасилвачи и крадци на перални, може да се появи някакъв шанс един ден те да намразят своя цар и потенциалните му наследници. Или просто вкупом да избягат от тях.

Още един горчив, но реален факт – противопоставянето срещу всичко руско днес е твърде силно, за да бъдат оставени мъртвият Навални или говорещия руски като майчин език Зеленски да бъдат икона и знаме на каквато и да било борба срещу тази нация. Ще продължат да се търсят други, по-удачни мъченици, а Путин няма нищо против да ги осигурява. И който си мисли, че така ще го победи, е по-луд и от Дон Кихот.