…ама за кратко. Покрай изборите агитацията ще смени физиономиите на Стоичков, Рачков и Брегович с тези на кандидати, които ни разоряват по-неусетно, но систематично
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 12 април
Клиповете и билбордовете на сайтове за залагания вече са толкова много, че хората буквално намразиха от дъното на душата си рекламните им лица. За легендата Стоичков паралелната кампания на „Кауфланд“ е истинско спасение – тя му измива очите и го позиционира като човек, който просто дава лице и име си назаем, а не като пропагандатор на един истински тумор за съвременното общество, каквото е хазартът. Вероятно той дори би отказал да взима пари от веригата супермаркети – само и само да продължи позиционирането му с филии с лютеница и тънко нарязана пастърма и с певицата Дара. Сигурно даже и сам би си плащал – от хазартните сайтове със сигурност печели достатъчно – за да не изглежда, че си е продал душата само на Дявола, а просто заработва за насъщния…
Да, тези реклами вече са сериозна репутационна щета за всеки, посегнал към дебелите им пачки. В апогея на „Националната лотария“ навремето актьорът Захари Бахаров присъстваше като картонена фигура в реален размер до касата на всеки магазин. В онзи период той направо течеше от всяка чешма и постепенно си навлече мълчаливата, а дори и открита, неприязън на цялата актьорска гилдия.
Хората, и най-вече бедните пенсионери, бяха буквално зомбирани да си дават и последните пари, за да търкат талончета, а хазартното шоу се въртеше в праймтайма на Нова телевизия. Манекенки обикаляха села и паланки с микрофони в ръце (преди това добре тренирали с едни други атрибути в офиса на шефовете), за да внушават, че няма нищо по-лесно от това да спечелиш 50-ина хиляди лева. И народът купуваше и търкаше.
През май 2018-а „Националната лотария“ пусна смешен пропаганден клип в Интернет, с който опита да защити правото си на агресивно присъствие в ефира. Хейтът към Бахаров, който декламираше там, може би бе пресилен и съдържаше най-вече завист за тлъстите му хонорари (сега на това дередже са Рачков, Стоичков, Криско и други). Типично българска реакция, но беше истина и че актьорът спокойно би могъл да откаже да се идентифицира до такава степен с тези талончета – нито щеше обеднее, нито да стане по-малко популярен обичан.
В избликналата омраза срещу Захари, а и срещу днешните рекламни лица, има нещо нечестно – не са те виновните, че народът е оскотял и търси най-лесния начин за забогатяване. Сякаш това е единственото проявление на националната ни глупост и примитивност. Но имаше и негови колеги и познати, които защитаваха „Иво Андонов“ чак с пяна на уста. Престараваха се да опорочат един от малкото смислени обществени протести от последните години.
Само пет години по-късно Захари Бахаров декламираше „Българско селфи“, осмивайки с тъпи клишета българската народопсихология. Новият клип накара довчерашни негови хейтъри и защитници да си разменят местата, но като цяло успя да му измие очите. А и народната памет, както знаем, става все по-къса.
Българите бързо забравят, че преди 6 години положението с хазарта беше много по-сериозно. Клиповете създаваха измамно усещане, че е много лесно да си уредиш живота по този начин, вместо да работиш. Талони се продаваха буквално на всеки ъгъл. Затова паралелната тогавашна кампания на „Лидъл“, която противопоставяше оферти за работа срещу търкането с монетка, беше чудесна. Но законовата поправка, която тогава Валери Симеонов бе предложил, за да спре хазартната вакханалия в ефира, не беше приета. Тя бе отхвърлена и сметена под килима – почти като войната му срещу шумните заведения, която накара всеки барман, хостеса и диджей да излезе на улични протести – ах, милите, за малко да останат без работа…
Днес българинът негодува срещу тоталното брендиране на ландшафта с хазартни реклами, но точно както е свикнал от векове – само мърморейки тихо под мустак. По стар навик пренася омразата си върху рекламните лица, а не върху онези, които ги купуват с пачки. Чест прави на хора като Жоро Игнатов от „Съдебен спор“ и фолк певицата Рени (искали да използват нейния рефрен „Кеша си ти на богатите и бонуса на тарикатите“ – бел.ред.), че са отказали да рекламират сайтове за залагания.
Ако пропагандата на хазарт въобще има някакво място, тя трябва да е изцяло фокусирана върху отчисленията, които той прави за българския спорт. Върху билбордовете да се мъдрят не Стоичков, Рачков, Горан Брегович, Геро, Азис, Криско и сръбската сексбомба Теодора със самодоволни физиономии, а наши шампиони в различни дисциплини – и да пише конкретните суми, с които са били подпомогнати. Само това би било понасяно от хората без негодувание.
Но подобен полет на мисълта е твърде висок, невъзможен за хазартните босове у нас – за тях явно е по-важно да се надцакват едни други с все по-мегаломански кампании и просто да прибират парите на хората. Алчността е безгранична.
Не че проблемът е само при нас – има го и в други държави. Хазартът е световно призната зависимост със статута на болест. Но такова самозабравяне и липса на каквато и да било регулация от страна на държавата може да съществува само в бананови републики като нашата.
Абсурдно е специално създаден и издържан от данъкоплатците орган като Съвета за електронни медии да блюди денонощно за съдържанието на предаванията (да не би някой да вземе да изпсува или без да иска да спомене някоя фирма с рекламен ефект), а да се подминават огромните рекламни блокове, в които гледаме какви ли не безумия. Също така нелепо е рекламите на цигари да са забранени за ефира, а в същото време в него да се допускат спотове за спиртни напитки, залагания и лотарии. Нима алкохолът и хазартът са по-малко вредни и опасни за човека от тютюна? Кой може да изчисли пораженията, които такива клипове нанасят върху едно неукрепнало съзнание? Но телевизиите трябва да „лапат“, за да може да слушкат, нали така? Правим „куролацията“, да.
Сега покрай наближаването на поредните избори пропагандният ландшафт ще се промени, макар и само за месец-два. „Ицо Хазарта“ от „Уинбет“ за кратко ще отстъпи територия на адаша си от ПП. Вместо напомняне за „бонусите“, ще гледаме познатите физиономии на стари и не толкова стари политици, и новите им лозунги и обещания.
Те не посягат към парите ни директно. „Талончетата“ при тях не са за търкане, а са бюлетини за пускане в урна, с които чрез данъците си ще им осигурим охолно съществуване в Брюксел и на жълтите павета в София. Източването на джобовете ни чрез тях става по-перфидно, но и систематично. Но това никога не е пречело на сума ти българи да ги обожават и да им се кланят.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Великолепна статия, господин Неделчев. Не че съм и очаквала друго от Вас. Великолепна. И притеснителна. Мъжът ми каза, че ще я сподели на стената си в Лицевата книга. Аз, както знаете, платформи за събиране на информация и (не)легално шпиониране отказвам да ползвам.
Прочетох я два пъти. Статията. Както се казва- подписвам се под нея с три ръце. Хазартът е в топ 5 на социално значимите немедицински състояния. Немедицински в смисъл, че не е алцхаймер и деменция примерно. И все пак. Все пак, въпреки че съм лекар, не разбирам. И никога не съм разбирала как е възможно да си толкова тъп, толкова примитивен, толкова загубен, че да допуснеш дори, че подобно нещо е направено, за да спечелиш пари. Направено е, за да вземе твоите пари. Всичките. И тия, дето ги нямаш. И, не. Няма да се съглася, че нямането и мизерията подтикватн хората към всичко. Знам какво е нямане. И голяма мизерия. Ходила съм пеша с километри, за да отида да лекции. Имала съм пакет бисквити за седмица. И пак не ми е хрумнало нищо такова. Характер. Или липсата му. И алкохолът, и хазартът, и пушенето са въпрос на слабохарактерност. И няма сила на света, която да ме убеди, че греша. Не само защото съм лекар. Просто животът ме сблъска с достатъчно много алкохолици, пушачи и мързеливи глупаци, убедени, че не са родени да работят. А да живеят като царе. За нечия сметка, не за своя. Или имаш воля и се справяш, или нямаш. Трети вариант не съществува. Бях под 23 годишна, когато осъзнах, че прекалявам с кафето. И престанах. От раз. Бих дала всичко да не си спомням едната година, която последва, господин Неделчев. Първите четири месеца бяха обикновена, грозна, отблъскваща абстиненция. Едното просто кафе. Което, прочее, фигурира официално с списъка на леката дрога на СЗО. Не случайно е там. Но си поставих цел и се постарах да я постигна. Започнах да пия кафе отново след пет години, на 28. Само по едно. Сутрин. Лично направено. И край. В събота и неделя, ако не съм на работа- без кафе. Едно капучино. Едно. За двата дни. Толкова. До сега не съм нарушила правилото. 22 години. Затова смея да кажа- слабохарактерност, обилно полята с тъпота, мързел и обикновен идиотизъм води точно до това. Което разказвате в статията си. Някога в Италия- казвам някога, защото променяха този закон в последните десет години два пъти, сега не знам как е- най- големите отчисления от хазарт, алкохол и тютюн не отиваха в сторта. Отиваха в университетите. В оперните театри. И едва тогава- в спорта. Имахме научни лаборатории, добре оборудвани бази, пари за стипендии и изследвания, за спорт и развлечения, за семинари и пътувания. Да, предполагам, много хора могат да кажат, че това е лицемерие и вероятно ще са прави. Но така беше. И да Ви кажа, не помня чак толкова масирано и някак агресивно рекламиране на хазарт. Не знам. Според мен държавата просто не иска да се справи с проблемите, дължащи се на хазарта. Колкото до рекламните лица- нали знаете какво ще Ви кажат? Те това работят. Продават лицата си. Капитализират репутацията си. Те си знаят струва ли си. Като видя Джеймс Хетфийлд в реклама на Старбъкс или нещо подобно- ще повярвам, че си струва. Въпреки че Джордж Клуни рекламира някакви кафемашини. 🙂 Но аз никога не съм го харесвала, така че…Двояка работа е това с рекламите. Колкото и да се разчита на психолози. Ето, аз за нищо на света не бих купила нещо, рекламирано от Роналдо или Н. Лозанова. Ако ще да са златни кюлчета. Няма да ги пипна. Така че не винаги е гаранция, че рекламното лице сработва.
И за финал, любимият ми виц за Стоичков и Кауфланд.
Възрастна дама в магазин на веригата рано сутринта. Ходи, гледа внимателно, не бърза. Излиза си след два часа с един хляб и едно мляко. Отива на информацията ядосана: „Никъде не го видях Стоичков! Ако и утре не дойде на работа, няма да ви стъпя повече!“ Луда работа, нали.
И ще завърша със съвсем друг пример също за реклама. Обаче с коренно различен ефект. Около 1993-94 в Италия плъзна някакъв вирус по децата до 5 годишна възраст. Пълна лудница беше. Нямаше смърт, но количеството болни беше епидемично. Педиатрите изнемогваха, болниците не се справяха достатъчно бързо. Какви не светила обясняваха по медии защо не трябва да се пропускат задължителните ваксини- в Италия има възможност да ги откажеш законно. Никакъв ефект. До момента, в който шефът на пресцентъра на Римската опера тогава не беше осенена от гениална идея. Дамата направи серия кратки филми с националния отбор по футбол. В най- гледаното време по всички радио и тв мрежи италианските майки гледаха сините очи на Паоло Малдини, който обясняваше защо е ваксинирал сина си. Виждаха обожавания от всички Барези да излиза от детска болница с дете в ръце и друго, водено за ръка. След пет дни 92% от подлежащите на имунизация деца бяха ваксинирани. Пет дни. Заразата започна да отстъпва. Едва след месеци изследвания се разбра, че е някаква кръстоска на ентеро вирус и вирус от корона групата. Затова дълго не се разбра какво е. Но високото ниво имунизирани деца реши ситуацията. Знаете правилото- едно имунизирано дете и всички деца са в безопасност. Едно дете без ваксини и всички са застрашени. Още помня оная психоза. Страшничко беше. Мен ако питате- по- страшното е ефектът от кратките клипчета с адзурите. Това показва силата на рекламата. И властта на телевизията. Затова тази власт трябва да се упражнява отговорно. Според мен.
ХаресвамХаресвам
Много поучителен италиански пример, струва си да се разказва пред по-широка публика. Започвайте да пишете книга, не се шегувам – имате доста истории, които отиват отвъд обикновената случка…
ХаресвамХаресвам
Напълно сигурна съм, че не се шегувате, господин Неделчев. И въпреки това Ви благодаря. Много хора са ми казвали „пиши книга“. Но…да кажем, че аз съм от хората, които рядко вярват в качествата си извън строго професионалното поле. И, да. Пълна съм с истории. Ужасни, красиви, трогващи, жестоки, страшни, вдъхновяващи. Всякакви. Само че стига ли това? Вече всички пишат книги. Буквално всички. Поне от моята камбанария така изглежда. Да, аз пиша повече от добре. Знам го. Винаги ми е било по- лесно да се изразя писмено, отколкото в личен разговор. Особено с човек, когото не познавам добре. Но стига ли това? Да пишеш повече от добре и да имаш няколко шкафа истории в главата си? А и кой ще седне на чете историите на един обикновен човек? Честно? Аз не съм като Георги Господинов. Аз съм като Милен Русков. Няма сила на света, която да ме накара да се превърна в медийна ваденка в името на това да ме продават. Няма да стане. Не съм лице за корица, съзнавам го ясно. И съм ужасно скучна. Един мъж от сто години, едни любими неща от предишен живот. Куче, кон, опера. Неколцина близки приятели. Толкова. Е, и две фатално неподходящи влюбвания, ама и това е банално. Ако случайно познавате жена, която нито веднъж не си е губила ума по неподходящия мъж- трябва да й се направи паметник. 🙂 Не съм склонна да пожертвам правото си на лично пространство и на конфиденциалност в името на някакъв успех. Кой издател ще се съгласи с всичко това? Едно време пишех. В един сайт за свободно споделяне на лично творчество. Харесваше ми. Може би защото си имах китна група читатели. 🙂 Сайтът отдавна го няма. По ред причини. Книга. Не знам. Казано от Вас, звучи сериозно. Вие нямате нито една причина да ми кажете нещо, което искам да чуя. Ако не го мислите. И точно затова така сериозно разглеждам това изречение. Ще Ви издам една тайна, господин Неделчев. В целия ми съзнателен живот трима души извън личният ми и важен за мен кръг са ми казвали „сядай и започвай да пишеш“. Вие сте третият. Първият беше учителката ми по литература в Бастилията, доцент Петранова. Лека й пръст. А вторият…Вторият беше дядо Неофит. Преди много, много години. В Рим. По причини разни и разнообразни имаше един период от време, когато…да кажем, че беше единствения човек, на когото имах доверие, че мога да получа точен съвет в точен момент. Та в тези няколко седмици преди стотина години свикнах да му пиша кратки „бележки“. Страница, не повече. Беше ми по- лесно така да му обясня какво ме трови. Само който не е поглеждал в тия сини очи, само той няма да разбере защо понякога е по- лесно да пишеш, отколкото да говориш. В един момент той ми показа двайсетина от тия хвърчащи странички. Сащисах се, че ги пази. Не го попитах защо. Той ми каза. Каза: „Гласът на сърцето говори по много начини. Твоят пише. Трябва да го правиш. Умееш го“. Не му повярвах. Даже не съм сигурна, че изобщо го чух. Приех това като мил комплимент и толкова. Да, обаче понеже Бог има любопитни начини да ни показва едно или друго, в период от около седем- осем години след тази случка, която мина и замина по различни поводи, в различно време разбрах, че някои наистина ценни и съществени за мен хора пазят писма, които съм им писала. Някога. И когато ги попитах защо, те всички ми казаха нещо, чийто смисъл е- когато ми е тежко, чета тия писма. И ми става по- добре. Тогав приех това като думи на любими хора, които държат на мен. Обаче сега това ми звучи различно. И все пак. Все пак, книгата е сериозно нещо. Мога само да Ви обещая, че ще помисля. Дори да я напиша, май няма начин да Ви убедя да я редактирате…:) Но, да. Ще помисля. Сериозно. И още една тайна за финал, господин Неделчев. Аз всъщност никога не съм спирала. Да пиша. За чекмеджето. Писането е моят начин да се преодолявам. Да се боря с демоните си. Така че дето се вика тя моята книга написана вече…
Успешна и хубава нова седмица и както винаги, бъдете здрав. Поздрави.
ХаресвамХаресвам
Пишете първо заради близките си и приятелите, на които никога няма да можете да разкажете всичко накуп. А покрай тях ще се появят и много благодарни случайни читатели. Всеобщата графомания не бива да отказва хората, които имат какво да кажат – именно тяхното мълчание превръща ивосиромаховци и господиновци в звезди. И да, и аз съм от Милен Русков! 😉
ХаресвамХаресвам
Интересно разсъждение за „всеобщата графомания“, господин Неделчев. А още по- интересно ми стана, че поставяте под един аршин сиромаховците и господиновците- както ги наричате. Бях се притеснила, че само аз по тая земя българска съм абсолютно сигурна, че Господинов е обикновен (добре пласиран) маркетингов продукт, а Сиромахов- обикновен драскач. В най- грозния смисъл на тая дума и най- графоманският такъв. И той, и Корнелия Нинова, също и депутатът Христо са живото доказателство, че уви, любимото Училище не винаги успява да направи от маймуната човек…
А това, че и Вие сте „от Милен Русков“ ме накара да се усмихна мнооооого широко. 🙂
Нищо лично, нямам против Господинов. Прочела съм надлежно достатъчно от написаното от него, за да кажа, че човекът има нужда от истинска работа. И тя е да пече тухли. Примерно. С писането не става. Чудя се, ако не беше Фулбрайт стипендиант и не беше от „правилните“ среди- щеше ли да получи Букър? Щеше. Ама друг път.
Сериозен проблем е липсата на някаква литературна критика. Прилична, някаква просто. Вече всичко е пи ар. Ако случайно напишеш нещо критично- дори да е обосновано!- веднага попадаш под кръстосан огън. Вкарват те в „лагера на“, обявяват те за не знам какво си. А липсата на ориентир е проблем. И хората започват да четат глупости. Да свикват с тях. Да ги търсят. Да, през социализма три реда във вестник Култура унищожаваха съдби. Или превръщаха някой автор в класик. Но все някаква критика имаше. Ако четеш между редовете и четеш внимателно, оправяш се. Пък сега…Сега Ве(н)дета и Сиромахов. Ако искаш.
Наскоро си купих стихосбирка от авторка, която до скоро не познавах. Попаднах на нейни стихове в мрежата. А редактор на въпросната книга е Камелия Кондова, поетеса, чийто стихове високо ценя и много харесвам. То и затова реших да купя книга, редактирана от нея. Но поезията на Красимира Макавеева определено заслужава репутацията и препоръката на редактора си. Та, мисълта ми е- знаете ли как ме гледат в книжарниците, като купувам поезия!? Все едно съм казала- два килограма ядрено гориво, моля. Е така ме гледат. Пък после се чудим кое що и какво. Такива били резултатите от ПИЗА, не знам кви били. Ами такива са. В училище след пети клас по литература пишех по едно есе и едно съчинение всяка седмица. Всяка. Седмица. За Класическата да не обяснявам. Не помня броя на олимпиадите по литература, на които съм била. И изведнъж- Иво Сиромахов. Писател. Сериозно ли. Та, обещавам да помисля. За всичко, казано от Вас. Също и за мълчанието на хората, които имат какво да кажат. Само не разбрах какво искате да кажете с това, че покрай близките за които пиша, ще се появят и благодарни случайни читатели. Може би трябва да го прочета пак. Но не Ви разбрах, наистина. Вероятно защото съм доста уморена.
Какво начало на седмицата, Пресвета Богородице. А е едва вторник. Днес имах случай, който опровергава цялата медицина. От до. Според учебниците ми- и според опита ми!- този човек трябваше да е мъртъв преди три дни. Или не трябваше да преживее операцията. Или да има трайни и необратими щети след нея. А сега…сега е буден, адекватен, относително контактен и…себе си. Без мозъчни дефицити. Без НИКАКВИ щети. Това не е медицина. Това е чудо. И аз нямам обяснение за него. Но съм благодарна. Разбира се, че съм благодарна! Как не. Представете си, че паднете от Кончето на Пирин. И единственото, което показва, че това се е случило, е ожулване на едното Ви коляно. Е това ми се случи днес. Редила съм череп като пъзел. Простете израза, сигурно е цинично за Вас, но това е истината. Травма, която е категорично несъвместима с живота. Часове я събирах тая глава. И оправях щетите вътре. Той оцеля. И не е зеленчук. Как да не възкликна от цялото си сърце и аз като цар Давид: „Велики са чудесата ти, Господи!“ Благодарна съм. И всичко това- дни след изключително тежка кардио- торакална интервенция, която беше по- спешната. Главата беше „по- добре“. Не, не е катастрофа. Обикновен идиотизъм. Пардон, парапланеризъм. Боже. Дано имам сили до неделя. После цели три почивни дни. 🙂 И да Ви разсмея малко на финала. Знаете ли какво ми каза съпругата на този мил човек, когато й съобщих, че съпругът й е добре и няма да има мозъчни дефицити и проблеми, въпреки дългото възстановяване, което предстои? Изслуша ме, но според мен не ме чуваше. Явно се беше приготвила, че той няма да се справи. На третото повтаряне осъзна думите „той е добре“. Прегърна ме много силно. Благодари ми, разбира се. Ех, как обичам тия две обикновени думи! „Благодаря, докторе“. Сигурно Ви е смешно, но винаги ми трепва сърцето, като ги чуя. А после дамата ме погледна и каза: „Той е добре и ще се оправи напълно?“ Кимнах. А тя: „Чудесно. Значи с чиста съвест мога да го пребия!“ Ужас. Хем като лекар следва да се възмутя, хем…имам си велосипедист и моторист вкъщи, та…разбирам я. Но това не сте го чул. Моля. 🙂 Не е много възпитателно един лекар да подкрепя саморазправата! 🙂
ХаресвамХаресвам
Невероятните истории продължават 😀 Книгата е почти написана 😉
ХаресвамХаресвам