БСП никога не е имала по-голям шанс да обедини опозицията и да влезе в реалното управление. Главната вина това да не се случва е на Корнелия Нинова, но и не само нейна

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 3 май

Обявените кандидат-депутатски листи на БСП показаха точно обратното на това, което лидерите й начело с Корнелия Нинова прокламираха месеци наред. Вместо да станат епицентър на голямо ляво опозиционно обединение, на „Позитано“ 20 предпочетоха да се капсулират още повече, пробутвайки за парламентарните и брюкселски кресла само доказано верни другари на ръководството.

Тази тактика неведнъж е доказвала своята несъстоятелност – в желанието си да вкараш колкото се може повече свои хора на топли местенца, в крайна сметка получаваш по-малко гласове от очакваното. От няколко години насам БСП сякаш упорито настройва срещу себе си все повече хора, а и цели формации от лявото пространство – включително знакови доскорошни свои членове. Не че голяма част от тях не си заслужават „отлюспването“ – заслужават го вероятно и още как, и дори не е нужно да споменаваме конкретни имена на червени велможи и „синчета на татко“. Но покрай плявата, на „Позитано“ отдавна подпалиха и изгориха и сериозно количество от сеното. Замаскирайки действията си зад прочистване на предателски елементи и колабороционисти с ГЕРБ, АБВ, Мая Манолова и ПП-ДБ, Корнелия Нинова дефакто извърши своеобразен преврат в изпълкома и пленума на партията си и я превърна в типично лидерска формация, свита до най-твърдото си ядро.

Да продължим още малко личностния анализ – родената във врачанското село Крушовица отличничка от Класическата гимназия и Юридическия факултет на СУ изобщо не е водач без качества. От 2016-а насам, след като с малка преднина измести Михаил Миков от председателския пост, не са спирали опитите да бъде омаловажена и дори иронизирана, но това само принизява самите й опоненти. Видимо и чувано с просто око и ухо е, че Нинова притежава реторичен, а и дори артистичен талант (нещо като Бойко Борисов в женски дрехи, ако изобщо нейните можем да ги приемем за наистина женски). Тактическите и процедурни хватки, прилагани в централата на „Позитано“, й се отдават доста добре. Безпристрастният анализ изисква да се признае – лидер с нейните качества, характер и харизма, който да се противопоставя на вътрешни и външни врагове, БСП не е имала отдавна. Александър Лилов, Жан Виденов, Георги Първанов, Сергей Станишев, Михаил Миков… Всеки от тях в различна степен е бил по-малко или повече приемлив за самата членска маса на партията и за външните й партньори. На техния фон Нинова изпъква с борбеност, самоувереност и ловкост.

Съвсем различен въпрос обаче е каква е реалната полза за БСП от всичко това. А за държавата пък хептен – какво от това, че най-старата парламентарна формация у нас си има отракана лидерка? Това по какъв начин подобрява политическия живот и управлението? Ако сме също толкова обективни, както когато похвалихме Нинова за несъмнените й качества, не можем да не признаем – никак. С поведението си, особено през последните години, когато дори имаше участие в изпълнителната власт, червената лидерка не показва никаква държавническа мъдрост, принципност и последователност. Единствено позицията й срещу Истанбулската конвенция и джендър-политиките в образованието е темелът, върху който тя вече години наред трупа точки сред червените бабички и преобладаващо консервативнатаси електорална маса. По всички други ключови въпроси – като се започне с конфликта между Русия и Украйна, мине се през еврозоната и Шенген и се стигне до слугинската евроатлантическата ориентация на българската политика без отстояване на конкретни национални интереси – идеите и принципите на Нинова остават неясни, уклончиви и конюнктурни. Тактиката за пред чужди да се говори едно, а за пред свои – съвсем друго, при нея е овладяна до съвършенство. Но в днешните времена тя все по-трудно ще върши работа извън най-тесния кръг от влюбени в нейния комбайнерско-работнически плам симпатизантки.

Може би съзнавайки всичко това, а може би и по други причини, Нинова сякаш се е примирила, че от нея и партията й не се очакват никакви подвизи и чудеса. Поведението на БСП и ръководството й може да се окачестви само с една дума от политическия и футболен жаргон – „пробито“. Сякаш обединението на левите сили в една обща голяма коалиция, която да поиска сериозно участие във властта с ясно изразени принципи и цели, трябва на всяка цена да бъде осуетено.

Няма друго логично тълкувание на факта, че въпреки приказките от началото годината насам, БСП не се съюзи с другите леви формации за предстоящите двойни избори. За свещения за червените 1 май беше обявено някакво консолидиране и уж обединение, но и за най-наивните бабки с алени макове в ръка е ясно, че то е само прах в очите. На изборите БСП се явява сама, капсулирана и изолирана от останалата левица, а прословутата „гражданска квота“ ще бъде другият опит за прикриване на тази херметизация. Добре изпитаната тактика да се купят с депутатски постове няколко известни имена извън членската маса надали ще убеди някой извън ядрото на партията, че тя заслужава доверието и вота му. Точно обратното – Нинова и БСП продължават да си печелят нови и нови опоненти и открити врагове, към които вече беше добавена и едва не станалата червен кмет на София Ваня Григорова.

Всеки, който застраши хегемонията и вътрешнопартийния рейтинг на Корнелия, бива отлюспван чрез иначе блестящата й реторика, фокусирана върху интересите на вековната партия. Ако доскоро побелелите червени активисти се кефеха, че „синчета и дъщери“ със спорна репутация като Кирил Добрев, Ана Пиринска и Ана Ананиева, както и протежето на Емилия Масларова Ленко Петканин, не получават шанс от Нинова за по-голямо влияние, днес вече списъкът с вътрешни врагове съдържа предимно хора с доказана принципност и качества – Янаки Стоилов, Велислава Дърева, Валери Жаблянов, Явор Куюмджиев… Червените кметове на Троян и на Пещера също се опълчиха срещу Нинова неотдавна, подкрепени от регионални лидери от Търговище и Русе. Поне 55 са членовете на Националния съвет на БСП, които са открито несъгласни с действията на своята лидерка. Междувременно в кандидат-депутатските листи за поредна година бяха натрапени „наши другари“ – без никакво съблюдаване на местните интереси и предпочитания на членската маса. В много градове начело на листите са спуснати парашутисти от другаде (например шуменеца Иван Иванов в русенската листа, оглавявана от него за пореден път), които ще заемат оскъдните парламентарни позиции за партията. Посланието към хората от провинцията е ясно: не е важно вие кои лидери искате да ви представляват в законодателната власт – важно е кои Корнелия Нинова харесва…

Всичко това, наред с вече пословичното противопоставяне на президента Румен Радев (друга ключова заплаха за имиджа на лидерката сред левия електорат), окончателно оформя образа на БСП като „пробита опозиция“. Опозиция, която не иска да провежда своя собствена политика, а само да се облагодетелства от близостта си (без пряко участие) до властта, удобно критикувайки я за пред хората. Тази роля години наред я играеше и модерната градска десница, на която прякото поемане на управлението напоследък никак не се отрази добре. Но очевидно ни предстои кампания, в която доста формации ще се надпреварват уж за властта, като предпочитат да не си цапат ръцете с нея. Или просто някой отвън им диктува да не го правят. Дали и „Възраждане“ не са пробити по същия начин? Но за тях – в някой от следващите коментари.