Бил съм на много нейни концерти, десетки – в залите на София, Пловдив, Варна, Русе… Има две места, където те са по-различни от останалите, по-специални и вдъхновени. Едното е Античният театър в Пловдив – място, целунато от всички богове, където се получава космическа хармония между Лили и публиката. Другото е сцената, която наричаме имперска – тази в Народния театър „Иван Вазов“, най-аристократичната сграда, която България притежава.
Вечерта на 20 май Лили отново излезе и пя там (точно година след миналогодишното представяне на „Моят личен дневник“), в сърцето на София – с минимум визуални ефекти, но в съпровод на блестящия си оркестър и триото „Латида“. За пореден път предложи обновен сетлист (откроих поне 5 песни, които не е изпълнявала в предишните години), но най-важното бе, че отново изглеждаше по-вдъхновена и освежена, отколкото на сцените в НДК или в „Арена София“. Сякаш тази свещена за всеки артист зала най-добре обгръща нейната крехка като статуетка фигура и я превръща в музикален исполин. А уютът и близостта с публиката правят енергията й още по-въздействаща.
Гласът й пак беше все така могъщ в кресчендото, но и нежен в най-тихите лирични моменти. Стори ми се направо подмладена с няколко години и очевидно е в отлична форма в началото на поредното си голямо национално турне. За тази жена няма възраст, няма умора, няма оправдание за взимане на почивка, няма компромис с нивото на спектакъла. Колко усилия и репетиции е коствало всичко това – никой не се интересува а и тя не държи да знаем. За нея е важен само крайният резултат, а летвата си я вдига и поставя единствено тя.
Тази вечер пред нея беше на крака целият елит на нацията – като се започне от президента Радев, премиера Главчев, скулпторът и бивш министър на културата Вежди Рашидов, мине се през легенди като Цветана Манева, Аня Пенчева, Явор Милушев, Михаил Белчев, музикални светила като Братя Аргирови, Графа, Миро, Михаела Маринова, шефовете на БНТ, БТА, bTV и „24 часа“, Ники Кънчев, Бойко Василев, Георги Любенов, Петя Дикова, Кристина Патрашкова, Магърдич Халваджиян, Антон Хекимян… Усещането да наблюдаваш от балкона как цялото това множество я аплодира и вика на бис в тази бляскава зала беше като от някакъв класически филм. Тук беше дори клетият журналист, който преди няколко години си беше позволил да я съветва вече да спира да пее – какво ли си е мислел във вечер като тази?
На всичките тези аплодисменти, породени от поредния фурор, Лили реагираше както винаги – със смирението на момиче, което сякаш едва сега прохожда в света на музиката. Да, колкото и да не е за вярване, всеки път го виждам с очите си – тя до последно не е сигурна, че всичко се е получило както трябва, както тя иска, както на хората би им харесало. Радва се на овациите, но не ги приема за даденост. Няма и капчица самодоволство, няма и следа от усещането за предизвестен триумф. За нея той всеки път е изненада, защото хоризонтът, към който гледа, междувременно отново се е отдалечил, отново е някъде там нависоко. Тя никога няма да престане да търси одобрението на хората, които истински разбират музиката и въобще изкуството. Това е смисълът на живота й. Но светът е така устроен, че личност като Лили Иванова никога не може да получи цялото признание, което заслужава – нито в София, нито в европейската столица Брюксел, в античния Пловдив или където и да било другаде. Колкото и концерти да изнесе, колкото и филми да се направят за нея, каквото и да пише някой някъде… тя винаги ще се е прицелила към нещо повече.
Всъщност – освен с незабравимите песни, изпълнени по начин, който те докосва както нищо друго на света, тази крехка жена ще бъде помнена завинаги именно с това – че днешните й триумфи бързо остават в миналото й. Тя няма време да им се наслаждава, защото е твърде заета да подготвя следващите. Вдъховението, което подобна енергия дава, остава в съзнанието и душата дори още по-трайно от музиката.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Много е интересно, че сте илюстрирал статията си точно с ПРИСЪДА, господин Неделчев. Смея да предположа, че не е случайно. Вълшебни- както обикновено- стихове на любимият ми Александър Петров.
„Ще ме осъдите, надявам се, накрая
денят ще бъде слънчев и чудесен.
За нищо няма да се оправдая,
последната ми дума ще е песен“.
Мда. Точно като за нея написано, нали. Велика е тази жена. Велика. За мен тя е пример за отдаденост и посветеност на работата. За дисциплина и труд. И…за непукизъм. Ако ми позволите тази леко груба дума. Не коментира никого, не злослови никого и не коментира тоновете глупости за себе си. Тя си знае какво й струва. Как веднъж не я чух да се оплаче. Да иска нещо от държавата, от вселената, от не знам кого. Как веднъж не я чух да каже, че Бионсе ( примерно) й „краде“ авторските права и/ или аудиторията. Явно, Лили няма проблем да се конкурира в ефира и с Бионсе, и с кого ли още не. Вместо да ходи да обяснява кой каква и колко музика е длъжен да пуска. Да знаете само колко любими изпълнители вече лека- полека просто не мога да ги търпя с тия тиради на тема квоти, родна музика и прочее. Или имаш да кажеш нещо на публиката, или нямаш. Или стигаш до хората, или не. Среден вариант няма. И никоя квота на света не може да ти помогне, ако не ставаш. Ето затова откачам вече като видя някъде Кацарова. Която умира да обяснява колко е недооценена от време оно пък правила била и по четири концерта дневно. Да беше станала хирург. Щеше да й е по- лесно. Ето това е само една от причините толкова да уважавам Лили. Тя вероятно има купища грижи, които не напускат стените на дома й. За които нямаме идея. Но тя не ги натрапва. Тя просто се появява, запява и…ние си забравяме името и адреса. Забравяме къде сме. Докато тя пее, всичко е съвършено и красиво. Велика жена. Да е жива и здрава. Разбрах от разни материали за този концерт, че е изпяла чисто нова песен по стихове на Александър Петров. Дано я чуем скоро. Но едно нещо в цялото отразяване на този без съмнение изключителен концерт ме човърка. Цялото това изброяване. Та Миро, та Киро, та Ризова, та не знам кой си. Сякаш обикновените поклонници на Лили сме недостатъчно престижни за нея. Така излезе малко. Особено от материала на 24 часа. Не знам. Така ми се стори.
Тъй като утре е 24- ти май, господин Неделчев- в аванс Ви честитя най- любимият ми наш празник! Понеже Вие не само работите със Словото, а и имате съответното отношение към него. При Вас копието на Свети Георги е по- скоро перото на Черноризец Храбър. 🙂 Така че дано още дълги години имаме възможност да празнуваме този невеществен, чисто духовен празник. Защото светлината на тоя ден е като благодатния огън на Възкресението- тя е нетварна светлина, не от този свят. Честит да е празникът, който ни „возвисява“ всеки ден, надявам се. Тази година за мен този ден ще е сериозен професионален праг. Ще се подготвя за операция, която за пръв път в кариерата си ще извърша сама. До сега само съм асистирала. Ще отстраня вътреутробно аневризма и тумор от мозъка на дете, без да го вадим от майка му. Никога не бих признала това, за нищо на света- един хирург се бори със страховете си сам. Така трябва. Но ме е страх. Не, не че няма да се справя. Просто ме е страх. Така че дано имаме шанс. И аз, и моят нероден пациент. Като напусна военната база, в която ще оперирам, ще Ви кажа как е минало. 🙂 Някъде към 28- ми ще е това. Трябва да я проследя. Ако не я убия на масата…Така че маааалко късмет не отказвам. Този път. Разбирам защо казват, че хирургът трябва да си смени работата, ако някой ден започне да приема смъртта за нещо естествено. Но честно. За пръв път в кариерата си изпитвам истински страх. Извинявайте, това не е Вашата чаша чай. Но вероятно разбирате, че няма начин да го споделя с никого. По никакъв начин. Съпругът ми ще се паникьоса от мисълта, че просто не може да ми помогне, а колегите…колегите трябва да вярват, че могат да ми разчитат 100 процента. Така че простете егоизма ми. Само дано успея. Останалото ще го надипля все някак. Пък после ще почивам една седмица и ще чакам новия БИОГРАФ! 🙂 И ще отида на панаира на книгата. Само дано успея… А Вие на 24- ти празнувайте и заради мен. Аз ще чета и ще гледам запис на такава операция. Трябва.
ХаресвамХаресвам
На мен събирането на знаменитости ми направи силно впечатление, защото повечето от тях иначе имат силно его и не биха отишли на кой да е концерт, не за друго.
ХаресвамХаресвам
Забравих нещо. Вероятно вече сте го чул. Ако не, супер! Значи се надявам да Ви изненадам приятно. Мисля, че точно Вие ще оцените това подобаващо. Впечатляващо е. Поне за мен беше. Дано и за Вас слушането е приятно!
https://www.youtube.com/watch?v=Rg80u-TMNeE
ХаресвамХаресвам
Това не бях го помислила. Тоя момент с егото. Като се замисля, прав сте. Въпреки че аз редовно гледам операциите на по- опитни колеги. Особено такива с иновации и нови методи. За егото на хирурзите нищо няма да кажа, Вие се досещате. 🙂 Но то е задължителното зло. Ако не вярваш, че си ПОНЕ лявата ръка на Господ…става сложно. Хватката е да спреш да вярваш в това, щом излезеш от операционната. А там повечето колеги се провалят. И самата аз трудно надвивам мисълта, че държа живота в ръце. Буквално. Все още трудно надвивам ония дявол, който казва, че аз съм последната инстанция. Ама се опитвам. Мен пък ме впечатли името на Тони Стораро между всички тези хора. Като се замислиш, не е ли нормално да почетеш най- добрата в твоята професия? Не би трябвало егото да има нещо общо с това. Според мен.
Ако на 29- ти видя някой интересен субект на концерта на Металика в Милано, обещавам да споделя. 🙂
ХаресвамХаресвам