…Къде ли не замръквах с пътя свирещ?

Къде ли не намирах друг свой дом?

А моят чакал, чакал… най-подире

за всичко отмъстил си мълчешком.

Завинаги вратата си затворил

и аз на прага мълком се теша,

че вишната, отсечена от двора,

е оцеляла в моята душа.

Посрещни ме – ида отдалече.

Нося ти таз земя, таз земя

Но кому да кажа „Добър вечер!“?

„Добър вечер…“ Няма никой у дома, у дома…

На всеки неин концерт преоткривам някоя от песните й, и е прекрасно, че всяка година тя посяга към нови и нови бисери от репертоара си през годините. Тази – „У дома“, на Тончо Русев по стихове на Дамян Дамянов, има различни версии и аранжименти, но от сцената на Народния театър прозвуча по прекрасен, непознат досега начин.

Песни като тази и като „Огнище“ (от същия авторски екип), която Лили изпълни като последен, непредвиден бис на този уникален концерт, носят заливащо слушателя, опустошаващо чувство на носталгия – към едни минали, романтични времена. Звучат като саундтрак от прекрасен български филм от 70-те, където от някое автомобилно радио или радиоточка се носи нейното „Абракадабра…“.

Тази вечер, на специалния бутиков концерт, преди който Лили Иванова представи своята сензационна нова книга „Моят личен дневник“, гласът й звучеше чисто и могъщо точно както някога. Иска се наистина сериозна доза смелост да посегнеш към песни от някогашен репертоар, когато си била млада, а гласът ти е раздирал като светкавица ефира. Но тя го прави на всяко поредно турне, сезон след сезон, година след година. И ефектът е поразителен. Как точно й се получава – един Господ само знае. Наред с прекрасните й нови песни като „Чуй душата ми“, Лили всеки път отдава почит към различните периоди – спокойно можем да ги наречем епохи – в творчеството си. А епохата на тандема Тончо Русев/Дамян Дамянов е наистина емблематична за нея. Думите на този голям български поет разсичат като с нож душата на всеки човек, а припевите се загнездват завинаги в съзнанието ти.

Бил съм сигурно на дузина концерти на Лили Иванова. Опиянявал съм се от космическото усещане да я гледам и слушам в Античния театър на Пловдив, пял съм песните й заедно с 15 000 души в „Арената“. Но този последният, в достолепната зала на Народния театър, сякаш надмина всички досегашни. Видяхме я и я чухме в удивителна физическа и вокална форма. Песните бяха в обновени аранжименти („Невероятно“ сега звучи още по-добре, когато има двама китаристи), а стилната и задушевна атмосфера на изискания салон увеличаваше допълнително енергийния заряд. Кулминацията на вечерта беше предпоследният бис – „Камино“, който започна с виртуозни сола на китаристите Ангел Дюлгеров и Иван Йорданов-Чери, но най-голям възторг предизвика партията на Орлин Цветанов, който без съмнение е един от най-добрите български цигулари днес.

Аплодисментите и скандиранията бяха дълги, не съм засичал колко минути, но наистина бяха нестихващи. Самата Лили беше в еуфория и сигурно, ако зависеше само от нея, би изкарала не два, а три часа на сцената. Но след „Камино“ и повторното изпълнение на „Огнище“ душите на всички зрители бяха изпълнени до краен предел и не можеха да поемат повече емоции.

Колкото до представената книга „Моят личен дневник“ – тя заслужава да й се обърне отделно внимание. Хората, които вече са я разгърнали, са наясно за какво уникално издание става въпрос. Имам и аз осезаемо присъствие там, но най-ценното са мислите и емоциите, които тя си е записвала в тетрадки през годините. Ще напиша по-подробно за луксозната и съкровена книга за Лили веднага след като отминат емоциите от този незабравим концерт в Народния…