Лили Иванова в „Арена София“, 4 декември 2022

Спомен пеещ, плачещ, свирещ със безброй незабравими гласове…

Ах, да можех да си купя днеска свойто детство, утре – младостта…

„Панаири“, с красивите думи на Дамян Дамянов и прелестната мелодия на Тончо Русев, беше една от многото кулминации на концерта, увенчал тазгодишното национално турне на Лили Иванова. Заедно с „Щурче“, „Детелини“, „Предупреждение“ и „Ветрове“, тя беше апогея на изригналия вулкан от емоции и носталгия. Всъщност, тази песен е квинтесенция на носталгията, на сладко-горчивите спомени за отминали хубави времена, когато не само музиката, но и целият ни живот е бил сякаш по-хубав и по-безгрижен, по една-единствена и простичка причина – самите ние сме били млади, и безгрижни, а долитащият от нечие радио глас на Лили е бил въплъщение на радостта от живота, изпратено ни от някаква божествена, недостижима сила…

Е, тази вечер в пълната „Арена София“ (така, както е пълна само на нейните концерти и на ничии други) много хора успяха да се доближат до нея, до жената, която олицетворява най-хубавите им години и най-хубавите мигове от тях. От средата на концерта нататък положението беше почти неконтролируемо. Пространството пред сцената се изпълни с хора, придошли от по-задните редове – развълнувани, пеещи, танцуващи, някои направо просълзени. За много от тях това вероятно е бил единственият концерт за тази година. Всички искаха да се доближат максимално до своята любимка, да я снимат, да увековечат по някакъв начин миговете, преживяни с нея. Можеше лесно да се видят различните поколения от едно и също семейство – майка, дъщеря и внучка, баща и син, брат и сестра… Знаеха песните наизуст и в погледите им се четеше някакво ликуване – че са там, че всичко това се случва пред очите им, че не е просто сън.

Този път Лили сякаш беше по-развълнувана от обичайното, но това по никакъв начин не отне от могъществото на гласа й и от филигранната й вокална техника. За разлика от концерта в „Арена Армеец“ преди 10 години, този път на сцената нямаше симфоничен оркестър, но аранжиментите на Ангел Дюлгеров компенсираха това с твърд рокаджийски звук. Към основния китарист вече се е присъединил и колегата му Иван Йорданов-Чери, познат напоследък покрай изявите си с Дичо. Така саундът е станал още по-плътен, солата се редуват, а на ударните Росен Ватев сякаш никога не е забивал толкова яростно, колкото тази вечер. Така огромната зала се изпълни с мощен звук, но над всичко се извисяваше гласът на Лили с красотата на мелодиите и думите в песните й…

Наистина триумфален епилог на рекордно по брой дати национално турне, с което най-обичаната българска певица за пореден път надскочи собствените си стандарти. Има ли накъде повече да вдига летвата? Ако питаме нея – със сигурност.

Когато гледаш и слушаш Лили Иванова, не просто се подмладяваш – заради емоциите и спомените – но ти става неудобно дори само при мисълта да си позволиш да остарееш. Чувстваш се вдъхновен да направиш поне веднъж нещо поне мъничко толкова велико, колкото това, на което си свидетел. Или най-малкото щастлив, че си се доближил до личност, която е толкова блестящо доказателство за величието на човешкия дух и гений.