Докато избирателната активност е толкова ниска, никаква промяна на статуквото не бива да се очаква. На електората му е все едно кой реже баницата и яде най-много от нея7 юни

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 7 юни

Да обявяваме, че след изборите този уикенд нищо съществено у нас няма да се промени, би било не просто „дежа вю“, а досадно коментаторско клише. Това вече го знае всяко дете. Да се твърди обаче, че да се гласува на предстоящия двоен вот, пък и на всеки следващ, е ненужно и безсмислено, би било не просто погрешна логика, а направо вредна манипулация.

Основна причино от изборите в България напоследък нищо да не зависи е именно ниската избирателна активност. Уж е близко до ума, но в хода на всяка кампания това сякаш умишлено се замита под килима. От политиците всъщност не може и да се очаква друго – от доста време насам тяхната агитация е насочена основно към мобилизиране на твърдите партийни ядра. Да накараш бивши свои избиратели да отидат отново да пуснат бюлетина за теб – това се е превърнало във върховна и вече почти недостижима цел за родния политик. Привличането на нови гласоподаватели от така наречената „периферия“ е мечта, която могат само да сънуват.

За да се получи нещо такова, е нужна не само личностна харизма (нещо, което крещящо отсъства от новите политически лица), но и доказано силен характер, кален в някаква друга и то продължителна дейност преди политиката. Дали ще си мъдър философ и писател, дългогодишен дисидент, който е доказал, че политиката е само принудителна, а не бленувана професия за него (Желю Желев); или пък ще си престолонаследник, живял десетилетия наред в изгнание, но съхранил любовта си към родината и възпитал в същото всичките си деца (Симеон Сакскобургготски); дали ще си бивш пожарникар и охранител, попивал политически инстинкти от Тодор Живков и от въпросния цар-премиер (Бойко Борисов), или пък шоумен с десетилетен опит в най-гледаното телевизионно време и по стадионите на България (Слави Трифонов) – за да мобилизираш незаинтересованите, апатичните и рядко гласуващите е необходимо да си личност от такъв калибър. Може да си недолюбван от мнозина, може дори половината от населението да не те харесва, но да си в състояние да накараш другата половина да отиде до секциите и да пусне хартийка с твоето име.

Тук няма нужда да задълбаваме в анализи на качествата на гореизброените и каква полза е имало от управлението им. Към техния списък можем да прибавим и името на Иван Костов – макар и да не притежава нито биографията, нито харизмата на тези четиримата, неговото управление също е емблематично за такова с висока степен на народно доверие. Непопулярните, но прогресивни и необходими действия, с които то ще се помни винаги, са превърнали Командира в знакова фигура, до чийто авторитет днес отчаяно прибягват наследниците му в партийното поприще, за да прибавят някоя-друга рейтингова точица и електорална единица.

Такива личности в новата политическа реколта напълно липсват. Ако изобщо има партийни водачи, притежаващи някакъв авторитет, харизма и сила на характера, те неизбежно са от по-предишни поколения. По един или друг начин вече са успели да се компрометират в очите на по-незаинтересованите гласоподаватели. Или просто не са успели да оползотворят някакъв шанс, който съдбата и народният вот в различни етапи от кариерите им са им предоставяли.

Нито „възрожденеца“ Костадин Костадинов, нито печално изложилите се „пепейци“, нито дори блесналата като фойерверк на кметските избори, но бързо загубила собствено си лице и самостоятелност Ваня Григорова, са фигурите, способни да предизвикат електорална вълна, каквато е имало при вота за гореизброените български управници. Дори бунтари-мачовци, каквито в предишни десетилетия са били Жорж Ганчев, Волен Сидеров, Каракачанов, Марешки и Валери Симеонов, днес вече отсъстват от политическия пейзаж.

На парламентарните избори през 2009-а, спечелени от Бойко Борисов, избирателната активност е била 60.2% процента, като само за ГЕРБ тогава са гласували почти 1.7 милиона българи. През 2013-а тя е била отново над половината – 51.33%. Четири години по-късно, когато ГЕРБ печели за трети път, активността е била солидните 54.07%. На изборите от 2022-а, довели на власт „пепейците“, тя вече е едва 39.41 процента. А на миналогодишния общински вот, който по правило би трябвало да изкарва да гласуват много повече и далеч по-мотивирани избиратели, активността също бе скандално ниска – едва 44.94%, и то при новопоявилия се положителен прираст на завърнали се от гурбет и емиграция българи.

15-те процента постепенен спад се равняват на около милион гласоподаватели, които вече не проявяват интерес към политическия процес у нас. Това са хора, които никакви схеми за купуване на гласове, раздаване на кебапчета, шпек салам и пакети с ориз не могат да мотивират да пуснат бюлетина. Не са безработни, мизерстващи и лесно манипулируеми българи, склонни да вземат някой лев или други благинки срещу една разходка до избирателните секции. Също така и не са хора, които живеят в постоянно недоволство и гняв към своите управляващи – иначе би било логично все някого да харесат, за да поискат да ги заменят с него.

Няма как цялата тази незаинтересованост да се обяснява само с разочарование от политиката и политиците. Обикновено това е любимата песен, която пее всеки новоизлюпен политикан, който се опитва да нагази в същото поприще. „Гласувайте за мен, ако сте недоволни от тези“ – колко предизборни плаката с подобни послания видяхме и през тази кампания? То те лесно ще гласуват за тебе, господинчо, ама какво да направят, като не ставаш за нищо и това си личи от километри? Или пък просто отдавна си се компрометирал някъде другаде, в друга сфера, а сега се опитваш да повториш това и в политиката?

Незаинтересованите са много повече от милион – те всъщност са над половината българи с право на глас. Но близо милион са тези, които преди 15 години все пак са били склонни да гласуват, а сега не намират причина да го направят. И не, няма друго обяснение за това, освен най-простото – животът им не е чак толкова лош, колкото повечето кандидати за властта се опитват да им внушават.

Днес сериозна част от българите живеят в състояние на неосъзнато самодоволство – каквото и да говорят, колкото и да се оплакват. Консуматорското им ежедневие ги удовлетворява. Купуват си новите телефони, ходят редовно по екскурзии, пълнят моловете всеки уикенд. Теглят бързи кредити и после ги изплащат. Цъкат хазартни игри в телефоните си. Ако човек отвори социалните мрежи, ще види и плътен график от развлекателни събития, за които всяка седмица хиляди нашенци са готови да похарчат сума ти пари. Шокиращо е колко много неща се случват у нас всеки ден, които не произвеждат нищо, освен забавление – понякога с доста съмнително качество. Прахосване на пари от хора, които очевидно имат такива в излишък.

Ниската избирателна активност е познато явление в почти всяка държава, живееща в опиянението на потребителското самодоволство. Нека не се заблуждаваме – ние отдавна сме в този списък, колкото и да не го осъзнаваме и да сме свикнали да се фокусираме върху данните за пословичната ни бедност. Статистиката обаче е едно, а реалностите понякога са съвсем друго. Ако използваме метафората за свинското със зеле – факт е, че то не достига за всички българи. За повечето има само зеле. Но тези, които пък набиват дори само мръвка, без никакъв зеленчук, също не са никак малко. Именно те живеят в будната кома на безхаберието към политиката. На тях им е все едно кой се е докопал от баницата и я реже за останалите, взимайки за себе си най-голямото парче.

Неща обобщим: има ли изгледи нещо в българската политика драстично да се промени в близко бъдеще? Вариантите са два. Първият, който по-добре да не си пожелаваме, е ситуацията рязко да се влоши – заради войната, заради все по-нарастващото безумие на европейските директиви, или заради нещо друго. Тогава поне един милион от незаинтересованите три милиона ще отидат до секциите и ще подскажат посоката, в която трябва да тръгне държавата ни.

Другият вариант при сегашното статукво е просто отнякъде да се материализират нови харизматични лидери, които да извадят самодоволните от апатията им и да ги накарат да вярват в каузата им. Това изглежда все по-малко вероятно.