Скандалът с любимата песен на Джокович не беше просто поредната буря в чаша вода. Той говори за обществен разлом, който тепърва ще увеличава – българи срещу кириакстефчовци

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 27 септември

Както винаги се случва, и това отшумя за седмица. Но докато беше в апогея си създаваше впечатлението, че едва ли не е скандалът на годината.

Половината ни общество изпита национален срам пред именития гост Новак Джокович – най-великият тенинист, а вероятно и спортист, на всички времена – и се нахвърли върху диджея, който (виновен или невинен – без значение) олицетвори бойкота на любимата му песен на Камелия. Скочи му като на национален предател.

Другата половина пък се втурна не само да защитава Мартен Роберто от Павликени (каква ирония се съдържа в това словосъчетание, наистина), но и подхвана самия Джокович – чалгаджия, балкански Ганьо, антиваксър, путинист. Сякаш само бяха чакали сигнал, за да си излеят душите срещу сърбина, напълнил догоре най-голямата българска зала. Оказа се, че Новак олицетворява всичко, което те ненавиждат. И сега е дошъл на крака, за да го поставят на мястото му. Не може да е велик един спортист, който харесва и иска такава песен. Не на нас тия!

Особено конфузно стана за онези, които аплодираха диджея за подвиг, който, оказа се, той дори не е извършил – нямал вина за бойкотирането на парчето, а просто така му наредил мениджърът на домакина на събитието Гришо. Ех, каква пропусната възможност Мартен Роберто да стане новото знаме на прогресивните сили… Има си отвсякъде визията за целта. Но някак си не остана време, нито заряд аплодисментите към него да се прехвърлят към мениджъра, който преценил, че „Луда по тебе“ е „ту мъч“. Той не можа да заеме ролята на героя – вероятно защото няма толкова атрактивни татуировки.

Въздухът вече е изпуснат от свирката, търси се нов повод за скандал. Този вече е забравен, а и остави блудкаво-горчив вкус у най-разгорещените. Но всеки го употреби в своя изгода, показвайки за сетен път какъв огромен обществен разлом е зейнал и тепърва ще зее още повече.

И не, нямам предвид онази жена, която не подмина повода да се изфука, че едва не вкарала Мартен Роберто в леглото си преди 15-ина години, но като го видяла без дрехи, се погнусила от татуировките му, а той засрамен избягал. Тя е само куриозно допълнение към царящото безумие.

Разломът очертава ясно демаркационната линия в навечерието на поредните избори. Тя от доста време насам не разделя фронта между левица и десница, а е начертана между две новообособени общности. Едната е тази на българите, на хората с национално самосъзнание, локален светоглед и консервативно мислене. Към тях, разбира се, спадат и пиянските патриотари, пишман-националисти и просто откровените чалга-простаци, каквито има във всяко общество под едно или друго име. Другата общност е тази на кириакстефчовците – така наречените неолиберали, почитателите на глобалния, наднационален световен ред. Еврокомисарите, евродепутатите, хунвейбините на новото време. Хората, за които да си българин е срамно, а да носиш национална носия граничи с престъпление. А недай си Боже да се хванеш на някое хоро, или пък да се радваш на новоизбрани патриарх… Към тази прослойка спадат и всички новоизлюпени сноби (обикновено синчета на бивша номенклатура) и членове на малцинства, които нямат с какво друго да се възгордеят, освен с принадлежността си към дадено малцинство. Как да не им влезеш в положението?

Първите са мнозинство у нас, но са пасивни и живеят в самодоволство, въпреки че винаги яростно ще отричат това. Гласовете им не се чуват особено надалеч, може би защото не се чувстват принудени да крещят, поне засега. Устите им са пълни с македонска наденица.

Кириакстефчовците са малцинство, но то е енергично и проактивно, защото иска да разшири позициите си. Хора, които нямат кой знае какви други таланти, е логично да са много по-шумни и настойчиви в претенциите си – това е единственият им шанс да оцелеят в конкурентната среда на съвременния живот. По същия начин, ако сте забелязали, непривлекателните жени винаги демонстрират по-високо самочувствие и са по-агресивни от привлекателните, които обикновено са много по-самокритични и сдържани. Но да не се отплесваме.

Прослойката „Анти-Джокович“ е в парадоксална ситуация – тя осъзнава, че е малцинство в този народ (той даже Кирил Петков им го каза в прав текст на онова събрание на ППДБ, чийто запис изтече от Радостин Василев), може би не повече от 7 процента. Срамуват се, че са част от него, държат да повтарят непрекъснато, че са различни от народа си, но искат да го управляват. В действията им не се съдържа дори минимална надежда, че един ден могат да станат мнозинство. Всъщност, това би било голяма драма за тях, защото така ще загубят статута си на специални, различни, богоизбрани. Че как тогава ще утвърждават егото си, на фона на какво ще изпъкват?

Какъв изпепеляващ парадокс, наистина – хем да се гордееш, че си „един от малкото“, хем да искаш да надделяваш над мнозинството и да го доминираш, да имаш електорален превес.

Най-истинските и ревностни членове на тази обществена прослойка всъщност не желаят реално присъствие във властта – те само симулират такава амбиция, за да оправдаят кариерното си развитие и усвояване на средства. Властолюбците сред тях, доколкото има такива, бъдете сигурни, че са фейк либерали. Това са внедрени ментета, троянски коне на байганьовщината в сплотените редици на „добрите сили“. Веднъж докопали се до някой пост, веднага показват своята простащина и чалга-мислене. Нима не сме видели и такива примери вече? Той и Мартен Роберто уж беше идолът на античалгаджиите, а после се оказа, че си се кефи и на такава музика, стига да му е заплатено за това…

7-те процента биха искали да се изживяват като опозиция дори тогава, когато – парадоксално или не – притежават цялата власт или поне сериозна част от нея. Предпочитат да запазят правото си да негодуват срещу неуредиците в София – нищо, че си избраха неин кмет. Първото за тях е по-важно от второто. Настояват все така да мърморят, че телевизионният ефир е задръстен от опонентите им, въпреки че всъщност е точно обратното – опорките на 7-те процента заемат вероятно 93 на сто от екранното време. За тези хора всичко, което не е в техен интерес, е чалга, байганьовщина и, разбира се, путинизъм. Толкова е просто, когато си си набелязал врагове, които никога няма опасност да изчезнат…

Не че изглеждат кой знае колко страховити – смешни са като Бебо Халваджиян във фейсбука си. Ако широките маси ги подминават и игнорират, това ще е истинската им смърт. Но са енергични и настъпателни, и вече стана дума откъде блика тази енергия.

И докато срещу тях патриотично-консервативното мнозинство прилича повече на самодоволно стадо, без никакъв импулс за отпор, то просто си заслужава да го пасат такива овчари. Не му е виновен нито Мартен Роберто, нито Мартин Лепоев от Павликени.