Надеждите, че смърт в Кремъл ще промени ситуацията в света не само са признак на глупост – те митологизират президента на руснаците точно както те биха искали

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 4 април

Докато миналата седмица тук се опитвахме да влезем в обувките на Володимир Зеленски и обективно да оправдаем действията му, откакто е станал президент на Украйна, той направи поредна изцепка в типичния си стил. В интервю пред телевизия France 2 в Париж журналистката Ан-Софи Лапикс го попита от какво се страхува Владимир Путин. Зеленски отговори (каквото и да означава това): „Той се бои от дестабилизацията на обществото си, но никой не може да контролира това освен него самия“. И после допълни: „Він скоро помре, це факт, і все закінчиться“ („Той скоро ще умре, това е факт, и всичко ще приключи“).

Думите му зарадваха онази специфична прослойка русофоби, които обичат да живеят в свят на фантазии и надежди. Но във френското общество реакциите като цяло бяха сдържани.

„Подобни „пророчества“ могат да бъдат контрапродуктивни. Зеленски рискува да звучи като човек, който разчита на пожелателно мислене, вместо на реални действия“, написа на другия ден вестник „Либерасион“. „Изявлението е провокативно и ненужно“, добави „Фигаро“ и цитира френски дипломат: „Това не помага на преговорите, а само налива масло в огъня“. Политологът от Сорбоната Жан-Пиер Мартен допълва: „Това е типичен Зеленски – смел, директен, но понякога прекалява с драматизма. Французите го разбират, но не всички го одобряват“.

От популярния актьор всъщност не може да се очаква нещо кой знае колко по-различно – с подобна реторика той, така да се каже, дава най-доброто от себе си. Същото обаче не би трябвало да важи за останалите хора, които не са в неговата трудна роля – може би най-трудната възможна в света днес. Фокусирането върху личността на Путин и надеждата за предстоящата му смърт (всъщност, той не беше ли заменен от двойник още преди две години?) не е нищо друго, освен поредната делюзия, чрез която някои се опитват да отложат приемането на една непоносима за тях реалност.

Чисто логически погледнато, Зеленски не е казал нещо чак толкова абсурдно – смъртта за един 72-годишен човек като Путин със сигурност ще настъпи в обозримо бъдеще. Друг е въпросът какво украинският президент разбира под „скоро“ – тази година, догодина, след десетилетие… Вероятно същото в не по-малка степен важи и за 78-годишния Доналд Тръмп, въпреки че подобно внушение едва ли би му се харесало. А и фактът, че при евентуална преждевременна кончина в Белия дом ще го наследи „перде“ като Джей Ди Ванс едва ли служи като някаква утеха за зложелателите му…

Фиксацията върху личността на кремълския лидер, възрастта и здравословното му състояние всъщност е част от пропаганден похват, който се използва от десетилетия. Това в особена степен важи за западните, така наречени либерални общества. За да обосновават войнствената политика на правителствата си и да успокояват обществената съвест, тамошните медии методично демонизират не конкретна държава или народ, а техните лидери. Няколко бързи примера: иракчаните сами по себе си не са лоши хора – лош беше Саддам Хюсеин (нищо, че в определени периоди той беше приеман като съюзник на САЩ срещу още по-лошия Иран), затова и беше набеден, че разполага с биологично оръжие и смята да го използва в най-скоро време. Е, после се оказа, че това било измишльотина, както и че след обесването му в Ирак не се възцари мечтаната демокрация, но какво от това? Подобно беше и демонизирането на Муамар Кадафи, след чието убийство Либия буквално се срина – и като демокрация, и като просперираща африканска държава.

Бомбардировките над Белград през 1999-а пък не бяха удари срещу сърбите, а срещу „режима на Милошевич“. Този образ сякаш е достатъчен, за да оправдае смъртта на 16 цивилни при разрушаването на сградата на сръбската телевизия на 23 април. На 7 май 1999-а при удар с касетъчни бомби над пазара в Ниш загиват още толкова невинни. 75 албански бежанци пък са убити „по погрешка“ от НАТО при атака над конвой край косовския град Джаковица… Общо цивилните жертви от операция „Съюзническа сила“ срещу Сърбия са между 1000 и 1500. На фона на загиващите в Украйна от 2014-а насам това изглежда много малко – да, цинизмът във възприемането и на тогавашната, и на днешната война не познава граници.

Милошевич, Саддам, Кадафи, преди тях аятолах Хомейни, Сталин, Хитлер… За западното общество винаги е било по-лесно да персонализират злото, за да имат по-малко угризения при избиването на невинно население.

Е, навсякъде се намират и откровени расисти като Ивайло Караньотов, бизнесмен-лекоатлет и активист на „Синя България“, които без да им мигне окото се изцепват в национален ефир: „Не можеш да направиш от руснака човек“. Подобни екземпляри винаги ще има и за тях смъртта на някой като Путин няма как да е достатъчна утеха и упование. Мнозинството обаче е убедено, че със смяната на лидера в Кремъл „всичко ще приключи“, както казва Зеленски. Дали?

Тези хора предпочитат да не осъзнават, че руският политически режим не е просто еднолично управление, а сложна система от интереси, институции и играчи – от олигарси и силови структури (ФСБ, армия) до бюрокрация и пропагандна машина. Смъртта на Путин, независимо дали естествена или насилствена, няма автоматично да я разпадне. Дори след смъртта на силен лидер като деспотичния параноик Сталин през 1953-а, Съветският съюз не се срина, а премина през период на преход, в който властта беше преразпределена между елитите.

Днес наследник на Путин би станал някой като Николай Патрушев, Сергей Шойгу, Дмитрий Медведев или Михаил Мишустин. Няма да е шахматистът-дисидент Гари Каспаров или вдовицата Юлия Навалная, както вероятно стиска палци нашият оскаров лауреат Христо Грозев. Кремъл ще продължи да защитава интересите на същата система, макар и с различен стил, който нищо чудно да е много по-антагонистичен от този на Путин. Очакването, че смъртта му ще доведе до демократизация или отстъпление от Украйна, игнорира дълбоко вкоренените националистически и имперски настроения в руското общество и елит.

Ако Путин внезапно умре, най-вероятният резултат не е мир, а борба за власт между фракции, което само ще влоши ситуацията в Украйна и Европа. Вътрешен конфликт в страна с ядрено оръжие и огромна армия е кошмарен сценарий. Един отслабен или разединен Кремъл само може да усили външната агресия, за да консолидира вътрешна подкрепа към себе си. За Европа това би означавало още по-голяма несигурност – бежански вълни, енергийни кризи и потенциална заплаха от ядрени инциденти.

Надеждите за смъртта на Путин като „магическо решение“ отклоняват вниманието от липсата на по-смислени стратегически действия – било то реална военна подкрепа за Украйна (нещо, което Европа предпочита да прави повече на думи, отколкото на дело), било то политика в търсене на траен мир и разбирателство.

Идеята, че смъртта на Путин ще доведе до „по-добра Русия“, е меко казано наивна. Агресията е всичко друго, но не и негова лична прищявка. Значителна част от руското общество подкрепя войната – според проучвания на неправителствената агенция „Левада център“ от март т.г., около 65% от руснаците одобряват действията в Украйна, макар подкрепата да намалява сред по-младите. Национализмът и антизападните настроения са дълбоко вкоренени и подхранвани от десетилетия пропаганда, която напоследък набра още сила заради своята двупосочност – именно заради „Караньотовците“ в европейските общества. Смъртта на Путин няма да промени тези обществени нагласи за една нощ, а вероятно ще ги изостри в краткосрочен план, ако нов лидер се опита да докаже легитимността си чрез твърда линия. Когато чуват как някои бленуват смъртта на лидера им, руснаците не се зареждат с омраза към него, а тъкмо напротив – гордеят се още повече.

За Украйна фокусирането върху смъртта на Путин е двойно вредно. Първо, то подхранва пасивност – вместо да се мобилизира за реален отпор, обществото се вкопчва в изчаквателна позиция и от ден на ден става все по-нерешително. Второ – с подобна реторика Зеленски изглежда несериозен пред международните партньори, които очакват конкретни планове, а не пророчества. Европа и САЩ подкрепят Украйна не заради лични вражди, а заради геополитически интереси. Прекалявайки с драматизма, Зеленски само охлажда ентусиазма им.

Надеждите за скорошна смърт на Путин са глупави, защото надценяват значението на един човек в трайна система от власт и конфликти. Вместо да решат ситуацията, те само създават делюзии за лесен и сигурен изход от нея.

В политиката не се случват явления от типа deus ex machina като в трагедиите на Еврипид. И ако във въображението и речта на Зеленски може да има място и за подобни драматургични похвати, за европейците, които им вярват, те са само признак за притеснителна наивност и дори за прогресираща лудост.